Стив Бери
Измамата на краля (60)

59

Сводестият таван на тесния проход беше толкова нисък, че Антрим се принуди да сгуши глава в раменете си. Отгоре бяха прикрепени кабели за високо напрежение, между които приблизително на всеки двайсет и пет метра имаше голи крушки, скрити зад предпазни решетки. Ярката им светлина буквално режеше очите му.

— Открихме тези тунели при първата реконструкция на „Блекфрайърс“ през седемдесетте години на миналия век — обясни Матюс. — Тогава беше изграден удобен вход към тях, който държим под непрекъснат контрол. Скоро ще разбереш защо сме прокарали и електричество.

Значително по-нисък на ръст, Матюс ходеше изправен, без опасност да удари главата си в тавана. Подът под краката им беше сух като пясъка в пустинята.

— Помислих си, че все пак трябва да видиш онова, което търсите от толкова дълго време — добави той. — Положил си много труд и усилия, за да изпълниш задачата.

— Значи то наистина съществува? — попита Антрим.

— И още как — кимна възрастният мъж.

— Кой е прокопал тези тунели?

— Според нашите специалисти това са били норманите, водени от желанието да си осигурят път за бягство. След тях тамплиерите ги направили по-удобни, укрепвайки стените им с тухли. Намираме се съвсем близо до Инс ъф Корт и е логично да допуснем, че рицарите са ги използвали редовно.

Появи се глух грохот, който бързо се усилваше. Антрим реши, че той е предизвикан от влак в някой от съседните тунели.

— Това е река Флийт, която се намира точно пред нас — поясни Матюс.

Приближиха се към отворена врата в дъното на тунела. От нея се влизаше в друг, перпендикулярен тунел с далеч по-големи размери, по дъното на който течеше вода. Двамата спряха на железен мост, издигащ се на около три метра над повърхността.

— Това съоръжение е изградено малко след като открихме тунела, по който минахме току-що. След вкарването на Флийт под земята подземният проход бил неволно блокиран. Скоро това ще се промени, но всичко зависи от приливите и отливите. При прилив водата стига почти до мястото, на което стоим в момента.

— Предполагам, че не искаш да бъдеш долу, когато се случва това — заяви Антрим.

— Със сигурност.

* * *

Малоун напредваше в тунела. Водата вече стигаше до прасците му и продължаваше да се покачва. Беше проникнал тук през входния отвор в Голдсмит Билдинг. Тунелът беше голям. Най-малко седем метра широк и пет висок, с плътно иззидани тухлени стени, гладки и лъскави като стъкло. Със сигурност газеше в река Флийт. Водите й бяха студени и отдавна пречистени, но във въздуха продължаваше да се усеща неприятна миризма. Преди доста години беше попаднал на книга, която описваше множеството подземни реки, пресичащи Лондон. В главата му изплуваха наименования като Уестборн, Уолбрук, Ефра, Фолкън, Пек, Некингър, а най-големите сред тях безспорно бяха Флийт и Тайбърн. Общата дължина на тези реки бе около сто и шейсет километра, а Лондон балансираше върху тях като жив организъм, попаднал във водно легло. В тавана над главата му се виждаше поредица от вентилационни шахти, през чиито чугунени решетки проникваха свеж въздух и светлина. Той беше виждал много такива решетки по улиците. Но в момента се намираше под тях, във вътрешността на впечатляващо с размерите си викторианско творение, а водите на река Флийт се плискаха наоколо. Нормалното чувство на дискомфорт в подобна обстановка се смекчаваше от широчината на тунела и високия таван. Освен това Гари беше тук. Някъде тук.

Което означаваше, че той трябва да продължи напред.

Матюс го предупреди да следва електрическите кабели. Същите, които започваха от Инс ъф Корт и продължаваха по тавана на тунела, високо над знака за максимален прилив. Пистолетът все още беше отзад на колана му, скрит под якето. Беше му ясно, че е подведен, но това не му се случваше за пръв път. Като агент в отряд „Магелан“, често се беше налагало да поема подобни рискове. Знаеше какво прави. Онова, което не знаеше, беше развитието на отношенията между Антрим и Гари. Но фактът си оставаше. В живота му се беше появил един непознат човек, който го разделяше от сина му. За съжаление, този човек не вдъхваше доверие, защото беше приел подкуп от милиони долари, за да предаде родината си. Дали смъртта на двамата американски агенти не лежеше на съвестта на Антрим? Положително. Но в момента този предател държеше Гари и му разказваше кой знае какви лъжи.

Голяма бъркотия. Резултат от грешките, които той беше допуснал преди много години.

* * *

След като определи откъде идва шумът, Катлийн успя да види как Иън Дън напръска със спрей лицето на непознат мъж — вероятно лютив, съдейки по реакцията на жертвата. Хлапакът явно беше нарушил указанията на Малоун да чака в хотела. Тя се скри зад бетонобъркачка, покрита със сиви пръски засъхнал бетон. От там наблюдаваше бягството на момчетата, второто от които очевидно беше синът на Малоун. Долови думите на Иън, който му обясняваше, че баща му е наблизо. А Гари добави, че знае точно къде се намира той. Тя реши, че в момента е по-разумно да не разкрива присъствието си, и приклекна зад машината, пропускайки ги да я подминат.

После има даде малък аванс и тръгна след тях.

Строителните отломки и съоръжения й осигуряваха отлични шансове да остане незабелязана. Няколко минути по-късно момчетата откриха стълбата от видеото и се спуснаха по нея. Тя ги последва, като преди това предпазливо се огледа. Стъпи на дъното точно навреме, за да види как Гари Малоун изчезва в някакъв тунел вдясно.

От противоположната страна се появи мощна въздушна вълна и миг по-късно покрай нея прогърмя влак, който потъна в тунела, в който бяха изчезнали момчетата. Тя се втурна напред, изчака отдалечаването на вагоните и се взря в мрака.

Двете момчета се отлепиха от бетонната стена и хлътнаха в някаква врата.

* * *

Антрим се спусна по няколко мраморни стъпала и се озова в добре осветено овално помещение. Извитият му таван се крепеше на осем колони, отстоящи на равно разстояние една от друга. Стените бяха покрити с лавици, отрупани с чаши, свещници, чайници, лампи, купи, порцелан, бокали, кани и халби.

— Част от богатството на Тюдорите — поясни Матюс. — Преди петстотин години тези предмети са имали голяма стойност.

Антрим спря в средата на овалната стая и огледа колоните, пищно декорирани с лозови листа и спирални орнаменти. Над всяка от тях бяха изрисувани херувимчета, а таванът също беше покрит с цветни пана.

— Всичко това е открито в състоянието, в което се намира сега — добави Матюс. — За късмет, СИС били първите, които влезли тук през седемдесетте години, и помещението останало запечатано чак до наши дни.

На десет метра встрани от тях беше положен голям каменен саркофаг. Антрим пристъпи към него и видя, че капака го няма.

Погледна към Матюс, който кимна.

— Разбира се, че можеш да надникнеш.

* * *

Малоун продължи да следва кабелите, които скоро се отклониха от водното корито и завиха обратно към сушата. Отклонението беше малко и почти незабележимо — едва шест-седем метра. При повишаване на нивото водата със сигурност щеше да го напълни, помисли си Малоун. За щастие, не изцяло поради наличието на подчертан обратен наклон.

Горе се виждаше арка без врата. Отвъд нея имаше тъмна камера, в дъното на която имаше осветена врата. Долови познати гласове.

Матюс и Антрим.

Малоун извади пистолета си, влезе в първото помещение и безшумно се промъкна към осветената врата. Таванът се крепеше на три носещи колони, които предлагаха известно укритие. Той се залепи за стената и затаи дъх.

После надникна.

* * *

Иън вървеше пръв, следван по петите от Гари. Следваха кабелите за високо напрежение и прожекторите — точно според телефонните инструкции на Матюс в хотел „Горинг“. Гари го отведе при желязната врата, описвайки мъжа, който ги беше чакал. И когото Иън познаваше.

Томас Матюс.

До слуха му достигна нарастващ шум от течаща вода. Източникът му се намираше съвсем близо до отворената метална врата. Беше чувал за течащата под Лондон река Флийт. Няколко пъти дори се беше спускал в тунелите. Спомни за една табела, която предупреждаваше за опасност от удавяне при силен прилив. В момента стоеше на железен мост над клокочещата вода, която бързо нахлуваше в страничния тунел. Подпорите на моста вибрираха.

— Трябва да се махнем от тук — обади се Гари.

Иън беше на същото мнение.

Продължиха напред към следващата арка. През отворената метална врата се виждаше малко, но добре осветено помещение.

Електрическите кабели се спускаха по стената, пресичаха пода и изчезваха в съседно помещение. От там се чуваха приглушени гласове.

Гари се плъзна към вратата в дъното. Иън го последва.

Спряха и напрегнаха слух.

* * *

Антрим оглеждаше саркофага. Външната му част беше съвсем обикновена. Без орнаменти, без издълбани надписи или художествени орнаменти. Просто гол камък.

Вътре имаше прах и кости.

— Криминалистите установиха, че останките са принадлежали на седемдесетгодишен мъж — поясни Матюс. — А благодарение на вашия вандализъм успяхме да вземем проби и от самия велик крал Хенри Осми.

— Радвам се, че съм помогнал с нещо.

Матюс прие иронията му с лека гримаса и продължи:

— ДНК анализите на двата скелета доказаха генетична връзка между този тук и Хенри Осми.

— Значи това са останките на сина на Хенри Фицрой — кимна Антрим. — Самозванецът, който се е представял за Елизабет Първа.

— Вече няма съмнения, че е така. Легендата се оказа истина. Онова, което някога е било фантастична приказка за хората от Бизли и околностите, вече е доказан факт. Разбира се, легендата е била съвсем безобидна, преди да…

— Преди да се появя аз — довърши вместо него Антрим.

— Нещо такова — неохотно се съгласи Матюс.

Робърт Сесил беше казал истината. Самозванецът наистина бил погребан под „Блекфрайърс“, а мъртвата Елизабет, едно тринайсетгодишно момиче, била преместена в Уестминстър и положена в саркофага на сестра си.

Невероятно.

— При откриването си тази камера била пълна със сандъци със златни и сребърни монети — добави Матюс. — На стойност милиарди лири стерлинги. Ние ги претопихме и ги върнахме в държавния трезор, където им е мястото.

— Не си ли взе малко? — подхвърли Антрим.

— Това са глупости! — отвърна възрастният мъж.

В гласа му се долови възмущение.

— А сега искам дневника на Робърт Сесил, моля! — сухо добави той.

Антрим отвори раницата си и му подаде книгата.

— Виждал съм го и преди — констатира Матюс.

— Не исках да попадне в ръцете на Ордена на Дедал — въздъхна Антрим. — Всъщност какво стана с тях? Няма ли да създават проблеми?

— Едва ли — поклати глава Матюс.

— А какво възнамерявате да правите с това място? — любопитно попита Антрим.

— След унищожаването на дневника то автоматично ще се превърне в място на поредните археологически разкопки. Никой няма да подозира за скритото му значение.

— Значи операцията ни ще завърши успешно, така ли?

— За съжаление, сте прав, господин Антрим — върна се към официалния тон Матюс. — Не можем да си позволим истината за Елизабет да излезе наяве.

Антрим изпита задоволство от признанието.

— Имам един въпрос — обади се след кратката пауза Матюс. — Ти си имал лични причини да подмамиш Котън Малоун в Лондон заедно с неговия син. А аз успях да разкрия какви са те. Момчето е твое. Как мислиш да се справиш с тази ситуация?

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам петдесетгодишен стаж в разузнаването.

Антрим реши да бъде откровен.

— В крайна сметка установих, че да имаш син може да бъде и голяма досада — въздъхна той.

— Да, децата създават проблеми — кимна възрастният мъж. — Но той все пак е твой син.

— Няколкото милиона долара, които получих от Ордена на Дедал, са достатъчна компенсация за подобна загуба.

Матюс вдигна книгата пред очите му.

— Предполагам, вече осъзнаваш, че онова, което беше намислил да направиш с този дневник, е пълна глупост.

— Нима? Защо тогава ти прояви толкова голям интерес към него?

— Явно нямаш представа за събитията в Северна Ирландия — въздъхна Матюс. — Но аз познавах доста мъже и жени, които изгубиха живота си по време на размириците. Включително и мои агенти. Да не говорим за хилядите убити цивилни. В тази страна все още действат нелегални групировки, които само чакат повод, за да започнат отново да се избиват. Част от тях искат да прогонят англичаните, други са на обратното мнение. Но всички са готови да изколят хиляди невинни хора, за да докажат тезата си. Разкриването на тази тайна несъмнено ще доведе до хиляди жертви.

— Достатъчно беше просто да заповядате на шотландците да не освобождават онзи либиец — отбеляза Антрим.

— Доста интересно отношение към вашите съюзници — не му остана длъжен Матюс.

— И ние можем да кажем същото за вас.

— Американците нямат отношение към това. Онзи самолет беше взривен над шотландска територия. Ал Меграхи беше осъден от шотландски съд. Решението какво да правят със затворника си е тяхна работа.

— Нямам представа какво ви е било обещано от Либия. Както на вас, така и на шотландците. Но явно е било нещо голямо.

— Морал ли ще ми четеш? — сбърчи вежди Матюс. — Ти, човекът, който продаде страната си, кариерата си и собственото си дете срещу няколко милиона долара?

Антрим замълча. Не виждаше смисъл да се оправдава. Вече не.

— Ти манипулира Котън Малоун — добави възрастният мъж. — Плюс момчето му, бившата му съпруга, ЦРУ и Ордена на Дедал. Направи опит да манипулираш и моето правителство, но след това реши, че твоето благополучие е по-важно. Как се чувства един предател, господин Антрим?

Беше време да сложи точка. На всичко.

Антрим свали раницата от рамото си и я пусна до близката подпорна колона. Детонаторите бяха на място, готови за действие.

— А сега какво? — попита той.

— Малко правосъдие, господин Антрим — усмихна се Матюс.