Стив Бери
Измамата на краля (19)

18

Оксфорд

Катлийн се шмугна зад мократа каменна пейка миг преди стрелецът да се прицели в нея. Приклекна и стегна мускули, готова за действие. От устата й излитаха малки облачета бяла пара.

Очите й бяха приковани във фигурата, която използваше за прикритие назъбения покрив на отсрещната сграда. Преди това тя бе успяла да зърне издутината на цевта на пушката — доказателство, че стрелецът използва заглушител.

Самата тя обаче не носеше оръжие. Агентите на АБТОП рядко носеха пистолети. Когато се нуждаеха от огнева мощ, те по правило се обръщаха към местната полиция. Няколкото каменни пейки по алеите бяха единственото прикритие в квадратния вътрешен двор, осветен от шест лампи. Тя извърна глава към Ева Пазан, която лежеше неподвижно на стъпалата към арката.

— Госпожо Пазан! — извика Катлийн.

Нищо.

— Госпожо!

Тя видя стрелеца да изчезва от покрива. Възползва се от това и се стрелна наляво към покритата веранда, в дъното на която се виждаше масивна махагонова врата с чукче от излъскан бронз.

Беше заключено. Катлийн започна да удря с чукчето, надявайки се някой да я чуе. Никакъв отговор.

В момента се намираше под каменния свод, извън обхвата на стрелеца. Но заключената врата и липсата на помощ означаваха, че си оставаше в капан. На десетина метра от нея се отвори друга врата — с по-богата резба с палми и херувими. Светлината отвътре позволяваше да се видят очертанията на ажурни прозорци. Тясна ивица зеленина разделяше каменната пътечка от външните стени на сградата. По най-близката от тях пълзеше внушителна глициния, стигаща чак до покрива. Можеше да се справи, стига да действа бързо и да се движи близо до нея. За да я хване на мушката си, стрелецът би трябвало да се надвеси от самия край на стряхата. А с пушка в ръце това със сигурност щеше да му отнеме известно време. Може би достатъчно, за да се спаси.

Залепила гръб на заключената врата, Катлийн напрегнато оглеждаше вътрешния двор. В съзнанието й бавно изплуваха откъслечни спомени от времето на първоначалното й обучение, когато инструкторите обясняваха най-добрите начини за измъкване от подобни ситуации. Единият от тях беше да се придържа плътно до стените, за да не се превърне в лесна мишена.

Умът й препускаше. Кой искаше да убие нея и професорката? Кой знаеше за появата й тук?

Тя си пое дълбоко дъх, за да се овладее. И друг път беше попадала в опасни ситуации, но винаги с подкрепления около себе си. Което нямаше нищо общо със случващото се в момента. Но тя щеше да се справи.

Протегна шия и внимателно се отлепи от вратата. Не видя нищо.

Едно. Две.

Събрала достатъчно адреналин, тя изскочи навън и светкавично преодоля десетте метра до следващата каменна арка.

Не последваха изстрели. Дали стрелецът бе избягал? Или просто се спускаше на земята?

До нея имаше врата от масивен бук. Беше затворена, но със свалено резе. Зад нея се намираше колежанският параклис — дълго и тясно помещение с два реда резбовани пейки под ажурните прозорци. Умалено копие на параклиса в „Сейнт Джордж“.

Подът беше покрит с красиво подредени мраморни плочи, които опираха чак до олтара в далечния край, над който се издигаше прозорец с витражи. Помещението се осветяваше от оранжевото сияние на три големи свещника.

Макар че вече беше вътре, далече от мушката на стрелеца, Катлийн бързо се огледа. Оказа се, че вратата зад гърба й е единственият вход и изход на параклиса. На стената зад нея се издигаше внушителен орган, чиито тръби опираха чак в извития таван. Тясно стълбище водеше към мястото на органиста.

Зад органа се появи фигурата на мъж. На около три метра над главата й. Беше облечен с тъмно яке, а лицето му беше скрито под качулка.

Мъжът вдигна оръжието си, прицели се и натисна спусъка.

* * *

Иън влезе в таксито заедно с Котън Малоун. Към гърдите си притискаше найлоновата торбичка с личните си вещи, които най-после беше получил обратно. Отвори торбичката и измъкна книгите.

„Айвънхоу“ и „Смъртта на Артур“.

— Моите книги също носят печат с името ми — обади се Малоун и посочи титулните страници.

— А откъде това име Котън?

— То е съкращение на пълното ми име — Харолд Ърл Малоун.

— Но защо Котън?

— Дълга история.

— Ти също не обичаш да отговаряш на въпроси, нали?

— Предпочитам ти да го правиш — натъртено отвърна Малоун и отново погледна книгите. — Имаш добър вкус. „Айвънхоу“ е сред любимите ми заглавия, а крал Артур си е недостижим връх.

— Харесвам Камелот, рицарите на Кръглата маса, Свещения граал. Мис Мери ми даде още една-две истории за Мерлин и Гуиневиър.

— Аз също обичам книгите.

— Никога не съм казал, че ги обичам — тръсна глава момчето.

— Не е нужно. Начинът, по който ги държиш, те издава.

Хлапакът не беше предполагал, че книгите могат да се държат по специален начин.

— Обгръщаш я с длан — поясни Малоун. — Това означава, че цениш тази книга, въпреки че е доста употребявана.

— Книга като книга — сви рамене Иън, но гласът му не прозвуча убедително.

— Винаги съм си представял книгите като идеи, регистрирани завинаги — добави Малоун и посочи едното от изданията с меки корици в ръцете на Иън. — Малори пише последната част от „Крал Артур“ през петнайсети век. Което означава, че четеш мислите му отпреди петстотин години. Никога няма да познаваме Малори, но вече познаваме въображението му.

— Мислиш, че Артур изобщо не е съществувал ли? — подхвърли момчето.

— А ти как мислиш? Живял ли е в действителност, или е плод на въображението на Малори?

— Разбира се, че е живял в действителност! — обяви Иън, а после се сви, усетил, че се разкрива много пред един непознат.

— Говориш като истински англичанин — засмя се Малоун. — Не съм и очаквал друго.

— Аз не съм англичанин, а шотландец.

— Наистина ли? Доколкото си спомням, англичаните и шотландците са равноправни граждани на Великобритания от седемнайсети век насам.

— Може и да си прав, но за мен тези саксончета прекалено много си вирят носа!

— Отдавна не бях чувал някой да нарича англичаните „саксончета“ — засмя се Малоун. — А ти говориш като истински жок…

— Откъде знаеш, че на шотландците им викат жокеи? — озадачено го погледна Иън.

— Аз също чета — простичко отвърна Малоун.

Момчето най-после започна да проумява, че за разлика от повечето хора, които познаваше, този до него наистина мислеше и не пропускаше нищо. Освен това не приличаше на човек, който позволява да му извиват ръцете. В бившата конюшня се беше държал спокойно и хладнокръвно, сякаш държеше положението под контрол. Въпреки пищовите на фалшивите ченгета. И приличаше на състезателен кон, който всеки момент ще бутне бариерата и ще полети с пълна скорост по трасето. Късо подстриганата му кестенява коса излъчваше блясъка на полирана от ветровете скала. Беше висок и мускулест, но не прекалено. Лицето му бе красиво. Не се усмихваше често, но в момента едва ли имаше причини да го прави. Гари бе казал, че баща му е адвокат — като онези, които самият той беше виждал да влизат и излизат от лондонските съдилища, парадиращи със своите перуки и дълги роби. С тази разлика, че Малоун изобщо не изглеждаше надут като тях.

Всъщност приличаше на човек, на когото можеше да се вярва.

Но през краткия си живот Иън беше вярвал на много малко хора.

* * *

Катлийн нямаше време да реагира. Мъжът натисна спусъка и към нея полетя нещо като стрела. Трябваше й само един безкрайно дълъг миг, за да осъзнае, че оръжието в ръцете му не е пушка, а електрошоков пистолет „Тейзър“.

Електродите пронизаха рамото й. Тялото й се скова от мощния заряд, коленете й се подгънаха. После електрошокът прекрати действието си.

В ушите й се появи пронизително пищене. Всяко мускулче по тялото й остана сгърчено в продължение на няколко непоносимо дълги секунди. След това дойде ред на конвулсиите. Силни и абсолютно неконтролируеми. Никога не беше изпитвала подобно нещо.

Лежеше по гръб върху шахматно подредените мраморни плочи, опитвайки се да възстанови контрола върху тялото си. Очите й бяха затворени. Внезапно почувства натиск върху дясната си буза. Подметка.

— Вероятно разбираш, че нарочно те подмамих тук — прозвуча мъжки глас.

Това наистина беше така.

— Следващия път ще използвам куршуми, госпожице Ричардс.

Изпита гняв, но беше безсилна да направи каквото и да било. Мускулите й продължаваха да се тресат от конвулсии.

Подметката се отмести от бузата й.

— Не мърдай и слушай! — заповяда мъжът, очевидно на крачка зад нея. — Ако си обърнеш главата, ще получиш още една доза електрически ток.

Тя остана неподвижна. Единственото й желание беше мускулите й да реагират на командите на мозъка.

— Ние предупредихме Антрим, а сега предупреждаваме и теб. Забрави тази история!

Тя се опита да анализира хладния и лаконичен глас. Принадлежеше на млад човек. В интонацията му имаше нещо от гласа на Матюс, но с по-малко официалност.

— Ние сме защитниците на тайните — добави мъжът.

Какво означаваше това, по дяволите?

— Пазан е мъртва, защото знаеше прекалено много. В момента ти знаеш малко. Моят съвет е да оставиш нещата така, защото обратното ще бъде фатално за теб.

Тялото й започна да се отпуска, болката изчезна, способността да разсъждава се завръщаше. Но тя остана с глава, притисната към пода, защото мъжът продължаваше да стои зад нея.

— Domine, salvam fac Regnam.

Познанията й по латински от гимназията бяха достатъчни, за да разбере какво казва мъжът. „Боже, пази кралицата.“

— Това е нашият дълг — добави той. — Et exaudi nos in die qua invocaerimes te.

„Чуй ни в деня, в който се обърнем към Теб.“

— Единствената награда за всичко, което правим. Живеем единствено за нея. Не забравяй тези думи. Отправяме ти първо и последно предупреждение. Забрави тази история.

Тя трябваше да го погледне. Дали изобщо той беше мъжът, който използва тейзъра? Или тук имаше и някой друг?

Облечена в ръкавица ръка измъкна електродите. Тя чу как вратата на параклиса се отваря.

— Не мърдай. Изчакай известно време, преди да станеш.

Вратата се затвори. Тя веднага направи опит да се изправи. Цялото тяло я сърбеше. Чувстваше се замаяна, но краката й все пак се подчиниха на волята. За момент остана права. Залитна, но успя да възстанови равновесие. Пристъпи към вратата на параклиса, вдигна резето и надникна към осветения квадрат навън.

Нищо. Дворът беше пуст. Излезе навън. Хладният нощен въздух бързо прочисти главата й. Как успя да изчезне толкова бързо този човек?

Погледна надясно, към вратата на десетина метра по-нататък, където беше потърсила убежище. Най-близкият изход. Приближи се към нея и натисна бравата. Все още беше заключена. Очите й се спряха на стъпалата, водещи към трапезарията.

Тялото на Ева Пазан беше изчезнало.