Стив Бери
Измамата на краля (59)

58

Антрим скочи от стълбата върху широка площадка, която явно щеше да се превърне в перон. На метър и половина под нея проблясваха релси, които чезнеха в насрещния тунел. Оборудвани със сигнални лампи и табели, предупреждаващи за включено високо напрежение. Две от главните линии на лондонското метро — „Съркъл“ и „Дистрикт“, по маршрут изток-запад прекосяваха „Блекфрайърс“. Всяка седмица оттук преминаваха милиони пътници. Без влаковете да спират, разбира се, но и без никаква възможност да бъдат отклонени по алтернативен маршрут.

Гари също се спусна по стълбата и застана до него.

Площадката беше добре осветена от няколко подвижни прожектора, монтирани на метални триножници. Стената зад нея беше частично облепена с вишневи мозаечни плочки, а по самия перон бяха безразборно нахвърляни всякакви строителни материали.

— Господин Антрим — прозвуча гробовен глас и той стреснато се обърна.

Томас Матюс стоеше на петнайсетина метра от него, този път без прословутия си бастун.

— Насам — направи му знак възрастният мъж.

* * *

Малоун навлезе в Инс ъф Корт, повтаряйки си наум инструкциите на Томас Матюс. Точно под краката му течеше река Флийт, която извираше на около шест километра на север. В продължение на много години реката била един от основните водоизточници на Лондон. Но още през Средновековието била силно замърсена от живеещите наоколо. В един момент вонята станала толкова непоносима, че викторианските инженери се принудили да вкарат водите в тунел, превръщайки Флийт в най-голямата подземна река на града. Той беше чел за лабиринтите от тунели, пресичащи „Холборн“ и насочващи течението към Темза.

— Иди в Инс ъф Корт и търси Голдсмит Билдинг, на север от Темпъл Чърч — беше казал Матюс. — В мазето й има проход, който ще бъде отворен и ще те чака.

— А после?

— Ще следваш електрическите кабели.

Малоун зави надясно и пое по Кингс Бенч Уок. Не след дълго влезе в пълния с неделни посетители църковен двор и се насочи към Темпъл Раунд. Забеляза тухлената сграда с надпис „Голдсмит“. Влезе през главния вход и пусна резето след себе си. В дъното на късия коридор се виждаше стълба, която го отведе в подземие, облицовано с дялани камъни. От ниския таван висяха две голи крушки. Срещу стълбата се виждаше квадратен отвор с вдигнат железен капак.

Малоун се приближи и надникна.

Триметрова метална стълба се спускаше към пръстения под. Пътят към Гари. Единственият, който беше на негово разположение.

* * *

Гари скочи от бетонната платформа и последва елегантно облечения възрастен мъж към вътрешността на тунела. По стените му на всеки петнайсет метра имаше осветителни тела. Някъде в далечината се появи грохот, който бързо нарастваше. Старецът спря, обърна се и махна в обратна посока.

— По релсите тече ток, затова внимавайте. Придържайте се близо до стената. Високото напрежение може да ви убие.

Гари видя светлина в изхода на тунела от другата страна на новия перон. Грохотът нарастваше, появиха се и вибрации. В следващия миг на релсите изскочи влак с осветени вагони, пълни с хора. Той профуча покрай тях, принуждавайки ги да се залепят за стената. След секунди вече го нямаше. Грохотът заглъхна, въздухът се успокои. Старецът отново тръгна напред към метална врата, до която чакаше друг мъж.

— Момчето остава тук — обяви Матюс.

— То е с мен — възрази Антрим.

— В такъв случай ти също не можеш да продължиш.

Антрим замълча.

— Баща ти те чака в катедралата „Сейнт Пол“ — обърна се към Гари възрастният човек. — Този господин ще те заведе при него.

— Откъде познавате баща ми?

— О, знаем се от много години. Обещах му, че ще те върна при него.

— Върви — обади се Антрим.

— Но…

— Просто го направи — настоя с равен глас агентът. Очите му се бяха изпразнили от съдържание. — Ще се видим в Копенхаген. Тогава ще поговоря с баща ти.

Но нещо в поведението му подсказваше, че това няма да се случи. Нито в Копенхаген, нито където и да е.

Непознатият се приближи към тях, свали раницата от раменете на Антрим и дръпна ципа.

— Имплозивни заряди — обяви Матюс, след като хвърли бегъл поглед върху съдържанието й. — Не съм и очаквал нещо друго. С тях ли взриви гробницата на Хенри Осми?

— И убих трима членове на Ордена на Дедал — кимна Антрим.

Възрастният мъж го изгледа продължително.

— В такъв случай си ги запази — отвърна след паузата той. — Може би ще ти потрябват.

— Дай дистанционното — подхвърли Антрим, обръщайки се към Гари.

Първоначалната му идея беше да държи експлозивите в активно състояние, с готови за действие детонатори. А дистанционното да остане у Гари с надеждата, че никой няма да го претърси за оръжие.

Но нещата очевидно бяха претърпели промяна.

— Искам да остана — промълви Гари.

— Невъзможно — поклати глава възрастният мъж и кимна към непознатия, който го хвана за ръката и му направи знак да го последва.

— Мога да вървя и сам — изтръгна се от хватката му Гари.

Антрим и старецът се насочиха към отворената врата.

— Накъде води тази врата? — попита Гари.

Никой не му отговори.

* * *

Иън беше горд със себе си. Успя да открадне една абонаментна карта със светкавична бързина и се спусна в метрото. Хвана влака, който прекосяваше Лондон и спираше източно от „Блекфрайърс“. Умишлено пропусна станцията „Темпъл“, на която щяха да слязат Малоун и Ричардс, за да се насочат към Инс ъф Корт. А той щеше да го направи от противоположната страна. По време на пътуването обмисли следващите си действия. Не беше сигурен какво точно ще се случи, но все пак беше по-добре да е тук, отколкото да чака в хотелската стая.

Съжаляваше, че беше обидил мис Мери. От изражението й беше ясно, че тя не иска той да ходи никъде. Може би сега трябваше да се довери на нейната преценка и да я послуша.

Скоро той видя строителната площадка, от двете страни на която минаваха платната на оживения булевард. Вдясно се виждаше масивният купол на „Сейнт Пол“. Площадката беше заобиколена от временна ограда, но той успя да се шмугне вътре през един от процепите. Озова се сред купчини отпадъци, покриващи изсъхналите храсти. Не видя никого, но това не му попречи да вземе предохранителни мерки, напредвайки внимателно сред разхвърляните навсякъде строителни материали и техника.

Не след дълго се добра до основната сграда и се промъкна вътре. Боклуци заскърцаха под подметките му. После долови гласове.

Вдясно от него имаше скеле, в основите на което бяха струпани кашони и празни каси. Той бързо се шмугна между тях.

* * *

Катлийн навлезе в строителната площадка „Блекфрайърс“ от запад и започна да си пробива път към новата сграда на станцията с пистолет в ръка. Малоун не пожела да я вземе със себе си, тъй като Матюс изрично беше подчертал, че го иска сам. Но в замяна на това той я бе помолил да провери площадката и да бъде в готовност. Матюс каза, че Антрим се е спуснал под гарата „Блекфрайърс“, а изпратеният от него видеозапис потвърди, че агентът действително се намира на някакъв строеж в компанията на Гари Малоун. Логично беше да се допусне, че става въпрос именно за този строеж, и затова Малоун я бе помолил да разузнае. А накрая бе използвал и една дума, която значеше много.

Импровизирай.

Тя внимателно продължи напред и скоро се озова в един истински лабиринт от платформи и коридори, всичките осветени от ярки прожектори. Съмняваше се, че някой ги е оставил включени за целия уикенд. От всичко, което беше прочела за този проект, ставаше ясно, че тук се работеше седем дни в седмицата главно поради кратките пускови срокове. Но къде бяха работниците? СИС със сигурност се бяха погрижили да ги преместят на друго място поне за днес.

Във вътрешността на новата сграда очите й попаднаха на нещо познато. От онзи видеозапис.

Напрегна поглед към широк отвор в пода, от който се слизаше на по-долното ниво — там, където мътно проблясваха коловозите на метрото. До тях се стигаше по множество дървени стълби, точно като онази, която беше използвал Малоун.

После долови някакъв шум. Вдясно от себе си. На нейното ниво.

Обърна се и тръгна натам.

* * *

Иън проследи с поглед Гари Малоун и непознатия мъж с него. Висок, млад. Без съмнение ченге.

— Не искам да си тръгвам — оплака се Гари.

— Това не зависи от теб — отсече ченгето. — Хайде, мърдай.

— Ти ме лъжеш. Баща ми не е в „Сейнт Пол“.

— Там е. Ела и ще видиш.

Гари се закова на място и поклати глава.

— Връщам се обратно!

Мъжът измъкна пистолет изпод якето си и го насочи в главата му.

— Тръгвай пред мен! — изсъска той.

— Какво, ще ме застреляш ли?

Смело момче, поклати глава с уважение Иън. За съжаление, самият той се съмняваше в отговора, който очевидно очакваше Гари.

Умът му бясно препускаше. Какво да прави?

После изведнъж му просветна. Точно както в онази кола преди месец. В компанията на Матюс и другия мъж, който искаше да го убие. Найлоновата торбичка със съкровищата му остана в книжарницата на мис Мери, но за всеки случай той беше извадил ножа и флакончето с лютив спрей. В момента бяха в джоба му.

Усмихна се. Веднъж се беше получило. Защо да не стане и втори път?

* * *

Гари гледаше пистолета и не помръдваше. Беше малко изненадан от собствената си смелост, но в момента мислеше повече за сигурността на баща си, отколкото за своята. И за Антрим, който просто го беше изоставил. От което го заболя.

Той долови някакво движение с периферното си зрение и рязко се завъртя. Иън крачеше към тях.

Този пък какво търси тук, по дяволите?

Мъжът с пистолета също го забеляза.

— Тук влизането е забранено! — подвикна той.

— Аз пък постоянно се разхождам из това място — нехайно отвърна Иън, продължавайки да се приближава.

Мъжът очевидно си даде сметка, че държи пистолета си, насочен в главата на момчето, и леко наведе дулото. Което потвърди хипотезата, че стрелба няма да има.

— Ти ченге ли си? — подхвърли Иън.

— Да, ченге съм. А ти не трябва да си тук.

Иън спря на крачка от тях. Дясната му ръка се стрелна напред, разнесе се съскането на спрей. Мъжът с пистолета нададе дрезгав вик и вдигна ръце към очите си. Иън вдигна крак и го заби в слабините му. Човекът се прегъна на две и рухна на бетона.

Момчета се обърнаха и си плюха на петите.

— Чух какво ти каза онзи тип — подхвърли Иън, без да намалява ход. — Баща ти не е в „Сейнт Пол“, а тук.

— А аз знам къде точно.