Стив Бери
Измамата на краля (35)

34

При нормални обстоятелства Антрим би се разтревожил за обема на информацията за секретната операция, с която разполагаше Орденът на Дедал. Към него бяха прикрепени двама агенти и двама анализатори, а специално за цирковото шоу с Котън Малоун беше потърсил услугите на още двама, но на свободна практика. Двама от шестимата вече бяха мъртви.

Как се стигна до това? Дали проблемът не беше неговият човек в „Сейнт Пол“? Какви бяха последните му думи? Това не трябваше да се случи. Едва сега започваше да разбира какво бе имал предвид. Но объркването му продължаваше да расте. Какво е трябвало да се случи в „Сейнт Пол“?

Подозренията му, че изтичането на информация бе свързано именно с убития в „Сейнт Пол“ агент, имаха своите основания. Но и останалите четирима не бяха извън подозрение. Най-вече онези на свободна практика. За тях той не знаеше почти нищо, освен че имат право да участват в операции на това ниво.

Всъщност изобщо не го беше грижа. Вече не. Той щеше да си подаде оставката. Благодарение на смъртта на Фароу Къри беше успял да разиграе картите си както трябва. Операция „Измамата на краля“ просто щеше да приключи. В крайна сметка Лангли щеше да хвърли вината върху него, а той щеше да си направи харакири, подавайки си оставката. Която със сигурност ще бъде приета. Така всички замесени щяха да се оттеглят безпроблемно.

Проблемът с убития в „Сейнт Пол“ нямаше как да бъде подминат, но докъде щеше да стигне евентуалното разследване? Вашингтон за нищо на света не би искал да привлича вниманието, особено това на англичаните. Далеч по-удобно беше причините за стрелбата да останат необяснени, а мъртвото тяло просто неоткрито.

Само той знаеше кой е виновен за това, но фактите нямаше как да бъдат свързани с Ордена на Дедал. Единствената улика беше джиесемът му — апарат за еднократна употреба, закупен на чуждо име в Брюксел, който много скоро щеше да бъде разбит на парчета, а след това изгорен.

Оставаха трите хард диска.

Затова той остави Гари в склада под наблюдението на един от агентите си и подкара към лондонския Ийст Енд. Там живееше един холандец, компютърен специалист, когото бяха използвали и при други операции. Солов играч, който прекрасно разбираше, че му се плащат луди пари не толкова за професионалните му услуги, колкото заради това, че умееше да си държи езика зад зъбите. Антрим не се обърна към специалистите криптографи на ЦРУ, по простата причина че бяха твърде далече. А при подобна операция изобщо не бе задължително да се използват само вътрешни хора. По-скоро беше обратното, защото смисълът на тези операции беше да се провеждат извън системата.

— Искам онези три хард диска — обяви той в момента, в който вратата на апартамента се затвори след него. Беше проявил съобразителността да звънне предварително, прекъсвайки дълбокия сън на домакина.

— Приключи ли екшънът? — попита холандецът.

— Дръпнаха щепсела — отвърна Антрим. — Край на всичко.

Мъжът разрови отрупаната си работна маса и му подаде дисковете, без да задава повече въпроси. Но любопитството на Антрим надделя.

— Откри ли нещо? — попита той.

— Открих около шейсет файла и работех върху защитите на паролата.

— Прочете ли нещо?

— Знам си работата — поклати глава анализаторът. — Предпочитам да не знам.

— Утре ще имам грижата да ти бъде преведен остатъкът от хонорара — кимна Антрим.

— Жалко, бях на път да отворя и защитените файлове.

Антрим моментално наостри уши.

— Направил си пробив?

— Още не — прозя се човекът. — Но съм близо. Пробих една от паролите на Къри, чрез която мога да стигна до останалите. Това не беше чак толкова трудно, защото все пак играем в един отбор.

За да задоволи изискванията на Ордена на Дедал, той трябваше да им предаде всичко, събрано в склада, плюс хард дисковете. Но един допълнителен подарък нямаше да е излишен, особено когато си имаше работа с напълно непознати хора, каквито бяха членовете на въпросния орден. Освен това беше любопитен да разбере докъде бе стигнал след цяла година работа.

А в телефонното си обаждане във фаталния ден Къри звучеше наистина развълнувано. По всичко личеше, че е направил голямо откритие.

— Копира ли съдържанието на дисковете?

— Разбира се — кимна анализаторът. — Просто за всеки случай. Ще вземеш и копията, нали?

Човекът се надигна и започна да рови по разхвърляната маса.

— Не. Продължавай да работиш с тях. Искам да разбера какво съдържат кодираните файлове. Обади ми се веднага след като приключиш.

* * *

Никога през живота си Катлийн не беше изпитвала радостта, която я обзе при вида на момчето, което изскочи пред колата. Надяваше се Иън Дън да не е сам и изпусна дълбока въздишка на облекчение при появата на Котън Малоун. В момента се намираха на няколко пресечки от мястото на инцидента, пред затворен магазин за сувенири. Иън измъкна джобно ножче и преряза пластмасовите белезници.

— Защо го направи? — попита тя, обръщайки се към Малоун.

— Защото приличаше на човек, който се нуждае от помощ. Какво искаше Томас Матюс?

— Охо, значи познаваш този доблестен рицар.

— Срещали сме се. В миналото.

— Той спомена, че си бивш агент. ЦРУ?

— Не — поклати глава Малоун. — Министерството на правосъдието. Екип за международни разследвания, в продължение на дванайсет години.

— Сега си в пенсия.

— Непрекъснато си повтарям, че съм в пенсия, на май не се чувам. Какви са интересите на Матюс в тази операция?

— Иска ме мъртва.

— Мен също — обади се Иън.

— Така ли? — внимателно го изгледа тя.

— Той уби един човек на „Оксфорд Съркъс“, а после искаше да убие и мен.

Тя се обърна към Малоун.

— Казва истината — кимна той.

— Ти пое голям риск, като изскочи пред колата — каза на момчето тя. — Задължена съм ти.

— Правил съм го и преди — сви рамене Иън.

— Наистина ли? Да не ти е навик?

— Един от номерата на уличните професионалисти — поясни с усмивка Малоун. — Първият спира колата, преструвайки се, че е блъснат, а вторият отмъква от нея всичко, което успее да докопа. Та какво казваш за Матюс? Защо иска смъртта ти?

— Явно вече няма полза от мен.

— Дали не е било блъф?

— Възможно е. Но аз не бях в настроение да проверявам дали е така.

— Какво ще кажете да обменим информацията, с която разполага всеки от нас тримата? Може би само така ще започнем да проумяваме какво се случва.

Направиха го.

Тя разказа на Малоун всичко, което се беше случило от предишния ден насам в замъка „Уиндзор“ и Оксфорд. Не пропусна и подозренията си, свързани с Ева Пазан, завършвайки с това, което Матюс й беше казал в колата. Малоун направи кратка рекапитулация на своите двайсет и четири часа, които изглеждаха не по-малко хаотични от нейните. А Иън Дън добави подробно описание на случилото се преди месец на „Оксфорд Съркъс“.

Катлийн пропусна само три неща. Текущото си положение в АБТОП, някогашната си връзка с Блейк Антрим и факта, че я бяха насочили към Инс ъф Корт специално за да се види с Антрим. Прецени, че няма смисъл да разкрива тези детайли.

Поне засега.

— А как ни откри в книжарницата? — попита Малоун.

— Матюс ме изпрати. Той знаеше, че сте там.

— Така ли ти каза?

— Не — поклати глава тя. — Той не е от най-разговорливите.

— Каква работа има един агент на АБТОП с МИ6? — усмихна се Малоун.

— Получих специално назначение.

Което беше вярно. Но само донякъде.

Малоун не беше съвсем удовлетворен от обясненията на Катлийн Ричардс. Но те изобщо не се познаваха и той не можеше да очаква от нея да бъде напълно откровена с него. Казаното от нея обаче му беше достатъчно, за да стигне до някои конкретни решения. Първото от тях беше свързано с Иън. Момчето трябваше да бъде изтеглено от фронтовата линия и да бъде изпратено при Антрим и Гари. Нещо, на което то със сигурност щеше да се противопостави.

— Тревожа се за мис Мери.

Той обясни на Ричардс, че става въпрос за възрастната жена в книжарницата, а после добави:

— Оставихме я сама, но онези мъже може да се върнат.

— Полицията няма да свърши работа, защото изпълнява заповедите на Матюс — поклати глава Катлийн.

Малоун се обърна към Иън.

— Искам да се погрижиш за нея.

— Но нали каза, че ти ще го направиш? — възрази момчето.

— И ще го направя, като изпратя и двама ви там, където се намира Гари.

— Искам да дойда с теб.

— Кой казва, че отивам някъде?

— Ти.

Момчето беше умно, но това съвсем не означаваше, че ще постигне своето.

— Мис Мери се грижи за теб, когато си в нужда. Сега е твой ред да направиш нещо за нея.

— И ще го направя — кимна Иън.

— Аз ще се свържа с Антрим с молба да прибере и двама ви.

— А ти къде отиваш? — намеси се Катлийн.

— Да получа някои отговори.

Листчето с телефонния номер, който му беше дала мис Мери, все още беше в джоба му. Сестра ми. Преди малко говорих с нея. Очаква да й се обадиш утре сутринта.

— Може ли да дойда и аз?

— Предполагам, че няма да приемеш отказ.

— Вероятно — кимна тя. — Но значката на АБТОП все пак може да свърши някаква работа.

Това беше вярно. Особено когато се вадеха пистолети.

— Сега ще се обадя на Антрим, а после мисля да подремна час-два.

— Бих ти предложила апартамента си, но това е първото място, на което ще ме потърсят.

Беше права.

— По-добре да отида на хотел — кимна той.