Стив Бери
Измамата на краля (10)

9

Антрим вдигна яката на палтото си, за да се защити поне отчасти от ледения дъжд. Мъжът, когото следеше в тази отвратителна нощ, току-що беше убил агент на американското разузнаване. А той искаше да разбере кой стои зад този акт и защо бе извършен.

Защото много неща зависеха от него. Може би всичко.

Темпото на забързаните по тротоара минувачи беше в синхрон с автомобилите, които задръстваха уличното платно. Винаги ставаше така в час пик, може би защото в Лондон живееха повече от осем милиона души. Той знаеше, че във всички посоки под краката му пътуват влакове на метрото, към които са се устремили тълпи от хора, привлечени от познатото лого — червен кръг със синя черта, маркиращо входовете на метростанциите. Всичко това му беше твърде близко, тъй като именно в този град бяха минали първите четиринайсет години от живота му. Баща му беше дипломат от кариерата, прекарал повече от трийсет години на различни позиции в американските посолства в чужбина като служител на Държавния департамент. Докато бяха в Лондон, родителите му живееха под наем в „Челси“, който самият той познаваше като петте си пръста.

Ако можеше да се вярва на думите на баща му, той лично беше трасирал пътя към прекратяването на Студената война. Но действителността беше по-различна. Баща му беше дребен чиновник, заемащ незначителна длъжност в огромната машина на американската дипломация. Беше починал в Щатите преди петнайсет години, издържайки се с половината от държавната си пенсия. Другата половина получи майка му след трийсет и шест години брак. Никой от двамата не си направи труда да му обясни защо бяха стигнали до решението да се разделят и да разбият семейството си. Семейство, състоящо се от трима души, абсолютно отчуждени един от друг във всяко едно отношение.

Животът на майка му беше преминал в усилия да угоди на съпруга си. Страхуваше се от външния свят, беше несигурна и колеблива. Затова търпеше крясъците, обидите и плесниците на баща му. Нещо, което се отразяваше не само на нея, но и на психиката на подрастващото момче.

И до ден-днешен Антрим не понасяше да докосват лицето му.

Причината за това бяха плесниците, които баща му раздаваше без причина. Нещо, срещу което майка му изобщо не роптаеше. А и защо да го прави? Тя не мислеше за себе си, а още по-малко за сина си.

Много пъти се беше разхождал по Флийт стрийт. За пръв път го направи преди близо четирийсет години, едва на дванайсет, в опит да избяга от родителите си. Кръстена на една от призрачните подземни реки, които течаха под огромния град, тази улица си беше спечелила репутацията на седалище на лондонската преса. Но през 80-те години на миналия век вестниците се преместиха в предградията. Съдилищата и адвокатските кантори обаче останаха и сега заемаха по-голямата част от масивните сгради и затворени комплекси от двете страни на уличното платно.

Преди време той имаше желанието да следва право, но в крайна сметка предпочете кариерата на държавен служител. За разлика от баща си обърна гръб на Държавния департамент и предпочете офертата на ЦРУ. Баща му живя достатъчно дълго, за да стане свидетел на този избор, но нито веднъж не намери добри думи за него. А майка му отдавна беше изгубила представа за действителността и се рееше в някаква своя мъгла. Веднъж отиде да я посети в старческия дом, но това се оказа толкова потискащо, че изобщо не повтори. Продължаваше да е убеден, че дължи страховете си на нея, а дързостта — на баща си. Имаше моменти обаче, в които си мислеше точно обратното.

Обектът крачеше равномерно на трийсетина метра пред него. А той беше в паника. Някой най-после беше дал ход на операция „Измамата на краля“.

Той се огледа. Темза течеше на стотина метра вляво от него, а сградите на Инс ъф Корт бяха на една пряка. Това беше Сити, автономен район в сърцето на града, който от XIII в. насам се подчиняваше на свои собствени закони. Някои го наричаха „Квадратната миля“, заселена от римляните още през I в. Тук се бяха родили великите средновековни занаятчийски гилдии, които постепенно се бяха превърнали в световни търговски компании. Лондонското Сити продължаваше да има важно значение за икономиката и финансите на Великобритания, а той се запита дали неговият обект има нещо общо с това.

Мъжът пред него зави наляво. Антрим ускори крачка с мокро от дъжда лице. В резултат успя да види как нападателят се насочва към масивния каменен портал на Инс ъф Корт.

Мястото му беше добре познато. То бе дом на рицарите тамплиери до началото на XIV в., а двеста години по-късно Хенри VIII бе прогонил от там наследилите ги религиозни секти и бе позволил в него да се настанят адвокати и да създадат комплекса, известен и до днес като Инс ъф Корт. По-късно Джеймс I се бе погрижил да узакони присъствието им там със специален кралски указ. Като момче Антрим беше бродил на воля из лабиринта от каменни сгради и вътрешни дворчета. Все още помнеше величествените чинари, слънчевите часовници и зелените морави, спускащи се към укрепения речен бряг. Уличките и алеите на комплекса като Кингс Бенч Уок и Мидъл Темпъл Лейн се бяха превърнали в легенда благодарение на книгите и филмите, които ги описваха с най-големи подробности.

Антрим напрегна поглед и успя да засече своя човек, който бързаше надолу по тясна павирана уличка. После тръгна след него, използвайки за прикритие група от четирима мъже, които забързано влязоха през портала. Светлината идваше от няколко прозореца и включените над входовете лампи.

Неговият човек отново зави наляво. Антрим ускори крачка, задмина групата и хлътна под малка колонада, от която се влизаше във вътрешен двор. Видя неговия човек да влиза в Темпъл Чърч и се закова на място.

Познаваше добре вътрешността на църквата. В сравнително тясното пространство нямаше скрити места. Защо мъжът влезе точно там? Имаше само един начин да разбере.

Антрим се върна обратно, излезе под дъжда и пое към страничната врата на църквата. Изправи се на прага, присви очи и огледа мрачното пространство. Дълбоката тишина започна да му действа на нервите. Под извития свод лежаха каменни кръстоносци в пълно бойно снаряжение. Той огледа мраморните колони с арки между тях и орнаменти, изсечени от ръката на опитен каменоделец. Кръглият храм разполагаше с шест прозореца. Слабо осветеният олтар се виждаше отвъд правоъгълната платформа на църковния хор, пред която се издигаха още три масивни колони. Обектът не се виждаше. Всъщност църквата изглеждаше абсолютно безлюдна. Но нещо не беше наред.

Той се обърна с намерението да се върне обратно.

— Почакайте малко, господин Антрим.

Гласът беше кух и уморен, като на възрастен човек. Той рязко се обърна.

От непрогледния мрак покрай стените се отделиха шест тъмни фигури, които бавно се насочиха към ротондата с мраморните рицари. Лицата не се виждаха, само силуетите. Бяха облечени в костюми. С ръце отстрани на тялото. Приличаха на лешояди.

— Трябва да поговорим — добави същият глас.

Вляво, на около три метра от него, се появи още един мъж. И неговото лице беше в сянка, но оръжието в ръката му се виждаше съвсем ясно.

— Моля, елате в ротондата — заповяда старецът.

Той нямаше друг избор, освен да се подчини. Насочи се към мраморните статуи. Шестимата мъже светкавично го заобиколиха.

— Нима убихте моя човек само за да ме доведете тук? — попита той.

— Убихме го, за да привлечем вниманието ви.

Брадичката на говорещия изглеждаше твърда като желязна броня.

Какво беше казал Даймънд? Това не трябваше да се случи.

— Как разбрахте, че ще се появя в „Сейнт Пол“?

— Оцеляването ни винаги се предхожда от безупречно разузнаване. От доста месеци наблюдаваме действията ви на територията на страната.

— Кои сте вие? — попита с искрено любопитство Антрим.

— Нашият основател ни нарече Ордена на Дедал. Познавате ли историята на Дедал?

— Никога не съм се интересувал от митология.

— Вие, търсачът на тайни?! — небрежно подхвърли мъжът. — За човек като вас митологията би трябвало да е много важна.

Антрим не хареса снизходителния му тон, но премълча.

— Дедал означава „лукав човек“ — добави възрастният мъж.

— А какво представлявате вие? Може би някакъв клуб?

Останалите петима мълчаха, без да помръдват.

— Ние сме пазачи на тайни. Закрилници на крале и кралици. Бог ми е свидетел, че те се нуждаят от закрила, най-вече от самите себе си. Орденът ни е създаден през хиляда шестстотин и пета година. Специално за тайната, която търсите.

Започваше да става интересно.

— Нима твърдите, че тя наистина съществува?

— А вие защо я търсите? — обади се един от петимата. Гласът му също беше дрезгав като на по-възрастен човек.

— Отговорете! — заповяда трети. — Защо се бъркате в нашите дела?

— Това разпит ли е?

— Нищо подобно — засмя се първият мъж. — Но все пак ни е любопитно защо един агент на американското разузнаване се рови в древната история на нашата страна, търсейки нещо, за което знаят само малцина в света. В „Сейнт Пол“ попитахте своя човек какво се е случило с Фароу Къри. Ние го убихме. С надеждата, че ще прекратите търсенето. Но това не стана. Тази вечер убихме още един от вашите хора. Трябва ли да убием и трети?

Той знаеше кого имаха предвид, но въпреки това тръсна глава.

— Длъжен съм да си свърша работата.

— Ние също — обади се друг глас.

— Няма да постигнете нищо — добави втори.

— Защото ние ще ви попречим — отсече трети.

Първият вдигна ръка и хората му се смълчаха.

— Досега нямате особени успехи, господин Антрим — каза той. — А аз имам чувството, че след окончателния ви провал вашите шефове ще прекратят операцията завинаги. За нас остава да направим всичко възможно това наистина да се случи.

— Защо си криете лицата?

— Секретността е наш съюзник — отвърна възрастният мъж. — Действаме извън закона и трябва да останем невидими. Защото ние решаваме кое и какво е най-доброто за нас. — Замълча за момент, после добави: — И изобщо не се интересуваме от политика.

Антрим преглътна буцата в гърлото си.

— А ние няма да позволим освобождаването на либийския убиец — твърдо рече той. — Не и без последствия и възмездие.

— Вече споменах, че ние не се интересуваме от политика, господин Антрим. Но все пак сме любопитни да чуем от вас наистина ли вярвате, че можете да промените нещата чрез онова, което търсите?

Неприятно бе обзелото го чувство на безсилие.

— Вие убихте агент на американското разузнаване! — процеди той. — Това няма да ви се размине.

— Трябва ли да сме уплашени? — подигравателно изсумтя старецът. — Мога да ви уверя, че сме получавали по-сериозни заплахи от по-опасни врагове! Кромуел и неговите пуритани обезглавиха Чарлс Първи въпреки нашите усилия да ги спрем. Но в замяна на това организирахме свалянето на Кромуел и завръщането на Чарлс Втори на престола. Бяхме там, когато Уилям и Мери трябваше да укрепят кралската власт. Успяхме да обуздаем лудостта на Джордж Трети и да предотвратим назряващия бунт. Твърде много бяха провалените крале и кралици — всеки по-деструктивен от предишния. Но ние останахме на мястото си докрай, с единствената цел да запазим държавата. Не изпитваме страх от Съединените американски щати. Ние с вас добре знаем, че ако се стигне до публичност на разследването ви, никой отвъд Атлантика няма да поеме отговорност. Ще ви зарежат на произвола на съдбата.

Антрим замълча, защото старият негодник имаше право. Това бе изричното условие за провеждането на операцията. Прицелваш се, стреляш, а после продължаваш напред. Но ако те хванат — сам си. Няколко пъти беше работил при подобни условия, но за щастие, не бяха успели да го хванат.

— Какво искате? — попита той.

— Можем да ви убием, но това ще предизвика нов интерес и ще привлече още агенти. Затова ви молим сам да се откажете.

— И защо трябва да го направя?

— Защото се страхувате. Виждам го по лицето ви, в очите ви. Страхът има парализираща сила, нали?

— Стигнах до тук, преследвайки вашия човек — изтъкна Антрим.

— Това е вярно — кимна старецът. — Но нека бъдем честни. Във вашето минало липсва героизъм. В служебното ви досие е отбелязано, че сте предпазлив и разсъдлив човек. Научихме много неща за вас, господин Антрим. За съжаление, нищо не ни впечатли.

— Не се обиждам от оценките ви.

— Ще ви платим — обади се една от сенките. — Готови сме да депозираме пет милиона паунда в сметка по ваш избор. А на шефовете си ще кажете, че не сте открили нищо.

Той машинално преизчисли сумата. Седем милиона долара. Лично негови. Трябваше само да се обърне и да си тръгне.

— Бяхме убедени, че офертата ни ще ви заинтригува — рече възрастният мъж. — Защото не притежавате почти нищо и нямате спестявания. На даден етап ще престанете да бъдете полезен за вашите работодатели — ако това вече не се е случило… Какво ще правите тогава?

Изправен в кръга слаба светлина сред мраморните рицари, Антрим се почувства победен. Дали това не беше целта на тази необикновена среща?

Навън дъждът продължаваше да вали.

Тези хора действаха по добре обмислен сценарий. А той беше принуден да признае, че офертата им е много съблазнителна. Вече беше на петдесет и две и все по-често се замисляше какво ще прави с остатъка от живота си. Обикновено оперативните агенти се пенсионираха на петдесет и пет, но той все още не можеше да си представи как ще живее с мизерната пенсия на държавен служител.

Седем милиона долара. Адски привлекателна сума.

Проблемът беше там, че мъжете насреща му отлично познаваха слабостите му.

— Помислете си, господин Антрим — подхвърли старецът. — Добре си помислете.

— Не можете да избиете всички агенти на американското правителство — почувства се длъжен да отвърне Антрим.

— Наистина е така. Но като платим на вас, ние ще си гарантираме провала на операцията, а това означава спиране на потока американски агенти, пристигащи на британска земя. Вие ще докладвате, че сте се издънили, и ще поемете цялата вина. Убедени сме, че това е много по-добър метод от принудата. За наше щастие, си имаме работа с човек като вас, който е податлив на преговори.

Още една обида, която Антрим се принуди да остави без последствия.

— Ние искаме това да приключи. И с ваша помощ ще го постигнем.

Дясната ръка на сянката се вдигна нагоре, после рязко се спусна. Въоръженият мъж се стрелна напред.

Тялото на Антрим се парализира, неспособно да реагира. Той дочу тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му. Остра и пареща болка. Краката му омекнаха. Той рухна на плочите сред мъртвите рицари.