Стив Бери
Измамата на краля (6)

5

Лондон

6:30 ч. вечерта

Таксито прекоси дълбоката локва на неравния паваж и спря до тротоара. Блейк Антрим слезе и потръпна от влажния вечерен въздух. Преди час над града се беше излял проливен дъжд и бе обвил града с хладна мокра пелена. Пред очите му се издигаше куполът на катедралата „Сейнт Пол“. Надяваше се, че лошото време е обезкуражило обичайната тълпа от туристи.

Той плати на шофьора и заизкачва широките циментови стъпала към входа на църквата. Масивните бронзови крила на портала звучно хлопнаха зад гърба му. Това се случи в мига, в който екна мелодичният звън на Биг Том, часовника в южната кула, който обяви трийсетте минути на последния час.

Блейк беше излетял веднага след срещата със своя агент в Брюксел, като използва услугите на самолета на Държавния департамент по маршрута до Лондон. По време на краткия полет успя да прегледа всички доклади, опитвайки се да запомни всяка подробност, свързана с операцията.

Проблемът беше прост и ясен. Шотландия възнамеряваше да освободи от затвора бившия офицер от либийското разузнаване Абделбасет ал Меграхи, обвинен за смъртта на 270 души от взривения самолет на „Пан Ам“ над шотландското селце Локърби през 1988 г. През 2001 г. Ал Меграхи бе осъден на доживотен затвор, но само след няколко години зад решетките се бе разболял от рак и по „хуманитарни причини“ шотландците бяха решили да го върнат да умре в Либия. До този момент нямаше официално съобщение в тази връзка просто защото свръхсекретните преговори продължаваха. ЦРУ разполагаше с информация по въпроса вече повече от година. Вашингтон бе изразил категорично несъгласие с намеренията на шотландския съд и бе призовал Даунинг стрийт да ги отхвърли. Но англичаните бяха отказали с мотива, че това е вътрешна работа на Шотландия, в която не желаят да се замесват.

Откога, по дяволите? — беше реакцията на повечето дипломати. Защото Лондон се бъркаше в политиката на Единбург от хиляда години, а днес това беше по-лесно от всякога, тъй като и двете държави се намираха във Великобритания.

Но въпреки това англичаните отказаха. Връщането на Ал Меграхи в Либия щеше да бъде звучен шамар за паметта на 189 убити американски граждани. На ЦРУ бяха нужни цели тринайсет години, за да залови терориста, да го предаде на съда и да получи обвинителна присъда. А сега трябваше да го пуснат просто ей така?

Либийският лидер Кадафи несъмнено щеше да използва завръщането на Ал Меграхи, за да натрие носа на Вашингтон и да затвърди авторитета си сред арабските лидери. Терористите по света щяха да се почувстват по-силни в своята кауза, усещайки слабостта на Америка, която стига дотам, че да не може да попречи на най-верния си съюзник да пусне един убиец на свобода.

Блейк разкопча връхната си дреха и се насочи към високия олтар покрай страничен параклис, осветен от големи червени свещи, които блещукаха в кехлибарената светлина. Агентът му беше предложил да се срещнат тук, защото по цял ден работеше по църковните архиви, използвайки фалшиви документи на журналист.

Той тръгна по южната пътека и стигна до стръмно каменно стълбище, което се виеше спираловидно нагоре. За пореден път спря и се огледа. По всичко личеше, че надеждите му за слабо посещение заради лошото време щяха да се оправдаят. В храма почти нямаше хора. А англичаните, слава богу, все още не проявяваха интерес към операция „Измамата на краля“.

Блейк мина под близката арка и пое нагоре по стръмното стълбище, броейки стъпалата. Кожените подметки на обувките му преодоляха точно двеста петдесет и девет от тях, преди да стигне до Галерията на шепота.

Там го очакваше бял мъж с бледозелени очи и старчески петна по оплешивялото теме. Но тези физически недостатъци бледнееха пред умствените му способности. Този човек беше най-добрият историк в екипа на Антрим и бе изключително ценен за текущата операция.

Блейк мина през вратата и излезе на тясната кръгла галерия. Полиран железен парапет бе единствената бариера към покрития с мраморни плочи под, трийсет метра по-надолу. Антрим различи подобен на компас символ, обрамчен с бронзова решетка. Той знаеше, че под тези плочи се намира гробницата на Кристофър Рен — архитекта, изградил „Сейнт Пол“ преди близо 400 години. Около кръглия слънцеподобен символ се виждаше надпис на латински, посветен на Рен: ЧИТАТЕЛЮ, ОГЛЕДАЙ СЕ НАОКОЛО, АКО ТЪРСИШ НЕГОВИЯ ПАМЕТНИК.

И Антрим го бе направил. Онова, което бе видял, никак не беше лошо.

Пътеката между металния парапет и каменната стена на галерията беше малко по-широка от метър. Обикновено тя беше задръстена от туристи, но тази вечер тук бяха само двамата.

— Какво име използваш? — тихо попита Антрим.

— Гейъс Даймънд.

Антрим отново насочи вниманието си нагоре към купола. Погледът му се спря на фреските, изобразяващи различни моменти от живота на свети Павел.

Тропотът на дъждовните капки се усилваше.

— В момента разполагаме с Котън Малоун и Иън Дън, които транспортираме с наша кола — добави Даймънд. — Надявам се, че момчето е запазило флашката. Ако е така, има всички шансове рискът да бъде оправдан.

Но Антрим не беше толкова сигурен.

— Пъзелът, който се опитваме да решим, е на петстотин години — каза неговият човек. — Отделните късчета са били замаскирани много добре. Беше ни много трудно да ги открием, но вече постигаме напредък. За съжаление, в гробницата на Хенри Осми не открихме нищо.

Той беше одобрил този опасен ход, защото преждевременната смърт на Фароу Къри ги бе върнала доста назад и рисковете станаха наложителни. Досега гробницата била отваряна само веднъж, през 1813 г. В присъствието на самия крал Уилям IV, който разпоредил всички действия да бъдат описани най-подробно. Но никъде сред тях не фигурирало отварянето на саркофага на Хенри. Което би трябвало да означава, че неговите тленни останки са неприкосновени от 1548 г. насам. Той се беше надявал, че старият дебел Тюдор е отнесъл тайната със себе си.

Но в ковчега нямаше нищо друго освен кости. Още един, и то много скъпоструващ провал.

— За съжаление, този път англичаните ще реагират, защото ние осквернихме тяхната кралска гробница — обади се Антрим.

— Работата беше свършена чисто, без свидетели. Няма как да ни заподозрат.

— Знаем ли нещо повече за смъртта на Къри?

Преди около месец Фароу Къри беше паднал на релсите пред връхлитащ влак в метрото. Или го бяха бутнали. Иън Дън бил забелязан там в момента, в който бъркал в джоба на Къри, и после държал компютърна флашка в ръка, преди да нападне някакъв мъж и да успее да избяга. Те трябваше да чуят какво щеше да им каже момчето и — преди всичко, да приберат флашката.

Навън продължаваше да вали.

— Разбирате, че всичко това може да се окаже само една легенда — добави Даймънд. — Без капчица истина в нея.

— Тогава защо Къри беше толкова развълнуван? Какво е открил?

Къри наистина се беше обадил няколко часа преди смъртта си, за да докладва за решителен пробив. Той беше анализатор и специалист по криптиране, специално нает от ЦРУ за операцията. Но след липса на напредък в продължение на няколко месеца Антрим беше все по-склонен да го смени. Телефонното обаждане бе прогонило тези мисли от главата му и той бе изпратил специален човек да го посрещне на „Оксфорд Съркъс“, за да могат час по-скоро да разберат какво беше открил Къри. Но контактът така и не беше осъществен.

Какво се беше случило? Убийство? Самоубийство? Нещастен случай? Никой не знаеше. Възможно ли бе флашката в ръката на Иън Дън да съдържа отговор на всички тези въпроси?

Антрим много се надяваше да е точно така.

— От днес нататък оставам тук, в града — обяви той.

Довечера възнамеряваше да посети един от любимите си ресторанти. Собствените му кулинарни умения се изчерпваха с рецептите, изписани върху вратичката на микровълновата му печка. Затова той се хранеше предимно навън и наблягаше повече на качеството, отколкото на цената. Може би на смяна щеше да бъде познатата му сервитьорка. Ако не, щеше да й се обади. Вече няколко пъти се бяха срещали и бяха доволни един от друг.

— Имам един въпрос — обади се Даймънд. — Защо трябваше да замесваме Котън Малоун? Според мен това не беше наложително.

— Трябваше да използваме всяка налична помощ.

— Той отдавна се е оттеглил. Не виждам каква полза бихме имали от него.

— Възможно е и обратното.

С това се изчерпваше всичко, което той беше готов да сподели.

На няколко метра от тях се отвори вратата, през която Антрим беше стигнал до галерията. Зад нея го чакаше още един мъж.

— Изчакай тук, докато сляза — обърна се към Даймънд той. — Не е нужно да ни виждат заедно долу.

След тези думи пое по извитата галерия, която обграждаше горната част на храма. Даймънд остана трийсетина метра по-назад, заковал поглед в отдалечаващата се фигура на шефа си. Табелата на стената информираше, че ако се обърне към стената и произнесе няколко тихи думи, те ще бъдат чути чак отсреща. Оттук идваше и наименованието Галерия на шепота.

Антрим реши да провери дали е така, приведе се към каменната стена и промърмори:

— Направи всичко възможно да не прецакаме нещата с Малоун и Дън.

Даймънд вдигна ръка в знак, че е разбрал, а после изчезна под близката арка. Антрим понечи да стори същото, но в същия момент във въздуха екна оглушителен трясък. Последван от вик, долетял от насрещната страна на галерията.

Още един трясък. Викът се превърна в стенание.

Той хукна обратно и надникна през изхода. Не видя нищо и предпазливо тръгна напред към извитото стълбище. Няколко стъпала по-надолу попадна на Даймънд, който лежеше по очи, а от двете рани в тялото му бликаше кръв. Антрим го претърколи по гръб и срещна невярващия му поглед.

— Не мърдай, отивам за помощ — понечи да се изправи Антрим.

Пръстите на Даймънд се вкопчиха в полите на палтото му.

— Това… не трябваше да се случи…

После тялото му замря. Антрим машинално потърси пулс, но такъв нямаше. Тръсна глава, сякаш за да прогони кошмарната реалност.

Какво става, по дяволите?!

Далече долу прозвучаха стъпки, които бързо заглъхваха. Той не беше въоръжен. Изобщо не беше очаквал да има проблеми. Заслиза обратно по всичките 259 стъпала, които беше преброил на идване. Оглеждаше се внимателно, опасявайки се, че стрелецът може да го дебне зад всеки от многобройните завои. Когато най-сетне стигна до подножието на стълбите, той спря и внимателно надникна към централния неф. В далечния му край имаше няколко посетители. После той зърна самотна фигура на мъж, който бързо се отдалечаваше встрани. Той изведнъж спря, вдигна пистолета си и се прицели.

Антрим се просна на пода, очаквайки изстрел. Но такъв не последва. Когато вдигна глава, стрелецът вече излизаше през главния портал.

Дъждът продължаваше да вали. В един момент Антрим успя да зърне фигурата на мъжа, който тичаше към Флийт стрийт.