Стив Бери
Измамата на краля (23)

22

Антрим влезе в кафенето, следван от Гари.

— Избягал е! — мрачно съобщи Малоун, появил се от задната врата.

— Той наистина ни трябва! — сбърчи вежди Антрим.

— Разбирам ви, но…

— Добре ли беше Иън? — попита Гари.

Малоун не отговори.

Повечето посетители на заведението ги наблюдаваха. Антрим се обърна към изхода и им направи знак да го последват. Спря на крачка от колата с двамата агенти, пристъпи към Малоун и тихо обяви:

— Това е операция на ЦРУ.

— Която привлича доста внимание — отбеляза Малоун.

— Трябваше да спасим сина ви.

— Вие ли я ръководите?

— Вече повече от година — кимна Антрим.

— На летище „Хийтроу“ трябваше да предам Иън Дън на местната полиция — хладно го изгледа Малоун. — Но вместо това се озовах в безсъзнание в някаква къща, а синът ми беше изчезнал.

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че възникнаха известни проблеми. Но задачата да открия Иън Дън си остава.

— Защо ви е той?

— Това е поверителна информация.

— Изобщо не ми пука. Как ме открихте?

— Благодарение на Гари. Проследихме телефона ви с надеждата, че все още е у вас.

— А как открихте Гари?

— Да речем, че едно птиче ни каза, и да спрем дотук.

— И това ли е поверителна информация?

— Нещо такова — отвърна Антрим, доловил иронията в гласа му.

Гари стоеше до баща си и слушаше.

— Какво е толкова важно? — настоя Малоун. — Какво правите тук, в Лондон?

— А вие обсъждахте ли задачите си с непознати, когато бяхте един от нас? — засече го Антрим.

Никога, въздъхна наум Малоун.

— Ние си тръгваме — обяви на глас той. — Благодаря, че намерихте сина ми. — Той се обърна към Гари и добави: — Саковете ни са вътре. Прибираме ги и отиваме да си намерим хотел.

Антрим оглеждаше бившия агент на отряд „Магелан“. Според сведенията в личното му досие Малоун би трябвало да е четирийсет и седем годишен, но изглеждаше по-млад. В гъстата му светлокестенява коса проблясваха съвсем малко сребърни нишки. Двамата бяха приблизително еднакви на ръст и дори си приличаха. Малоун изглеждаше в добра форма за човек, който е извън играта вече повече от година. Но най-интересни бяха очите му. Според досието му в Министерството на правосъдието цветът им беше светлозелен.

Дотук беше играл както трябва. Сега предстоеше финалът.

— Почакайте!

Малоун беше доволен от верността на догадките си. Блейк Антрим имаше проблеми. Той го усети в мига, в който агентът разбра, че Иън отново е изчезнал. Нещата явно не се развиваха според плановете му.

Той спря и се обърна.

— Имаме сериозен проблем — пристъпи към него Антрим. — Проблем, който засяга националната сигурност. Иън Дън притежава нещо, от което отчаяно се нуждаем, за да го разрешим.

— Компютърна флашка?

— Точно така. Видяхте ли я?

— У Иън е — кимна Малоун. — Прибра я, преди да избяга.

— Прегледахте ли съдържанието й?

— Само част от него.

— Ще ми разкажете ли?

— Не си спомням.

— Наистина ли? Какво стана с фотографската ви памет?

— А ти май си ме проверявал, а? — заряза официалностите Малоун.

— Направих си този труд, но едва след като научих, че си тук в компанията на Иън Дън, а синът ти има проблеми.

Паметта на Малоун не беше фотографска, а по-скоро насочена към детайлите. Имаше я по рождение и това му помагаше да си спомня дори най-незначителни подробности. Което понякога си беше истинско проклятие, но в повечето случаи помагаше. Той си пое дъх и сбито разказа на Антрим какво беше прочел на монитора. Не пропусна да отбележи, че единият от файловете на Фароу Къри е защитен с парола.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл Дън? — попита Антрим.

— Познавам го едва от вчера. А поведението му не беше особено дружелюбно.

— А ти, Гари? — извърна се към момчето Антрим. — Споделил ли е нещо с теб?

— Много малко — поклати глава синът му. — Живее на улицата. Но в самолета спомена за някаква книжарница, в която от време на време преспивал. Мис Мери, съдържателката, била много мила с него.

— Каза ли ти къде е тази книжарница?

— На „Пикадили Съркъс“.

— Това може да се окаже добро начало — кимна агентът.

— Особено предвид факта, че е единственото, с което разполагаш — не се стърпя Малоун.

— По-добре ли се чувстваш от това? — изгледа го Антрим. — Казах ти, че съм в беда, признах, че имам проблем. Какво повече искаш?

— Да се обадиш в Лангли.

— А ти обаждаше ли се на Стефани Нел, когато се сблъскваше с проблеми?

Не го беше правил никога. Нито веднъж.

— И аз така си помислих — сам си отговори Антрим. — Справял си се без чужда помощ. Какво ще кажеш за една услуга? Да отскочиш до тази книжарница и да провериш дали Дън ще се появи. По всичко личи, че между вас двамата все пак се е създала някаква връзка.

— Кои бяха онези на летището? — пожела да узнае Малоун. — Фалшивите ченгета, които ме нападнаха и отвлякоха Гари?

— Работят за сенчеста групировка, наричаща себе си Ордена на Дедал. Проявяват интерес към операцията от известно време насам. Мислех си, че ги държим под контрол, но явно съм сбъркал.

— Иън беше допуснат в страната без паспорт — отбеляза Малоун.

— Това е моя работа. Уредих нещата с британските власти в момента, в който го засякохме в Щатите. На летището ви чакаха мои хора, но онези двамата ни изпревариха. Просто едно от нещата, които се объркаха.

Малоун усети, че е настъпил болното място. И изпита съчувствие към този човек, защото много добре знаеше какво е да усетиш, че въпреки всички усилия операцията ти отива по дяволите.

— Мога да ти кажа само едно — въздъхна Антрим. — Тази операция е изключително важна, а времето изтича. Трябва ни флашката.

— Същото си мислеха и онези двамата, които ме нападнаха.

— Вече ти казах. Орденът на Дедал иска онова, което искаме и ние.

— Иди и го намери! — внезапно се обади Гари.

— Защо? — изненадано го погледна Малоун. — Нас това не ни засяга. Просто си отиваме у дома.

— Какво са няколко часа повече? — сви рамене Гари. — Вече е късно вечерта, а и разполагаме с достатъчно време. Иди и го намери. Ако искаш, ще дойда с теб.

— Изключено! Майка ти ще ме убие, ако научи в какво съм те забъркал! И ще бъде права.

— Аз ще го наглеждам вместо теб — обади се Антрим.

— Изобщо не те познавам — поклати глава Малоун.

— Ами завърти телефоните и ме провери. Ще откриеш, че всичко, което ти казах, е истина. Гари може да остане с нас още няколко часа. Разполагам с достатъчно агенти, но и лично ще се грижа за него.

Малоун се колебаеше.

— Няколко часа, за да потърсиш Дън. Това е всичко, за което те моля.

— Направи го — обади се Гари.

— Но преди това ще завъртя телефоните, както предлагаш — отвърна Малоун.

— Отлично те разбирам — кимна Антрим. — И аз бих постъпил така. Но все пак не забравяй, че аз намерих сина ти.

Открито и ясно. Както очакваше. Но Малоун не беше забравил страховете на Иън.

— Ако тръгна да търся Дън, ще го правя сам — отсече той. — Не искам никой от хората ти наблизо.

— Съгласен съм.

— Наистина ли искаш да го направя? — извърна се към Гари той.

— Да — кимна синът му. — Трябва да го направиш!

* * *

Иън не хареса физиономиите на мъжете, които слязоха от колата. Прекалено служебни. Прекалено решителни. Зарадва се, като видя, че Гари се връща при баща си. Но онези фалшиви ченгета на летището го бяха стреснали достатъчно, за да реши, че е време да си плюе на петите.

Прибра флашката по две причини. Първо, защото искаше да я покаже на мис Мери. Тя беше най-умната личност, която познаваше, и му беше любопитно да чуе нейното мнение. Второ, защото имаше голяма вероятност Котън Малоун да тръгне да я търси. А ако го направеше, щеше да знае къде да отиде.

Той се отправи към „Пикадили Съркъс“.