Стив Бери
Измамата на краля (24)

23

Оксфорд

Катлийн беше бясна.

Беше й много трудно да понася отношението на Матюс, който се държеше с нея като с някакъв новак. Отбягваше да отговаря на въпросите й, а на всичкото отгоре най-безцеремонно й заповяда да се върне в Лондон.

Но в Джизъс Колидж беше убита жена, чието тяло тайнствено изчезна. Кой я уби? Защо? Не можеше да повярва, че други ще разследват това престъпление. Нещо решително се беше объркало.

Може би Матюс беше очаквал от нея да прояви усърдие и да му бъде благодарна, без да задава въпроси. Или просто бе човек, свикнал околните да му се подчиняват. Тя наистина се радваше, че все още е на работа. И въпреки че понякога създаваше проблеми на шефовете си, съвсем не беше човек, който можеше да провали кариерата си поради лекомислие или небрежност. Всичко това я накара да тръгне обратно към Джизъс Колидж, вместо да поеме за Лондон. Вътрешният двор беше все така безлюден и спокоен въпреки грохота на дизелови мотори, долитащ от съседните улици. Тя се насочи към каменната скамейка, зад която беше потърсила убежище от изстрелите. Мина покрай стълбището за трапезарията, наведе се и потърка с длан грапавия камък. Върху него нямаше никакви следи от кръв, въпреки че тялото на Пазан беше лежало именно тук. Вдигна поглед към покрива и към парапетите, зад които се бе скрил стрелецът. От там имаше ясна видимост и нищо не би могло да попречи на точния му изстрел.

Дъбовата врата с месинговата брава продължаваше да е заключена.

Катлийн влезе в параклиса, пое нагоре по стръмните стълби към органа и видя къде се бе крил нападателят й — близо до клавиатурата, зад тръбите между инструмента и стената. Което означаваше, че бе чакал там дълго време преди тя да се появи.

С тейзър?

Вероятно вече си даваш сметка, че беше подмамена тук.

Това бяха думите му. Следователно са знаели, че тя ще се появи в Оксфорд и ще се срещне с Пазан именно тук, в Джизъс Колидж. И са имали предостатъчно време, за да се подготвят. После застреляха Пазан, но не и нея.

Защо? Защото са искали да предадат някакво послание? Но при наличието на толкова много по-прости решения, това изглеждаше малко вероятно. И какво се бе случило с тялото на Пазан?

В крайна сметка тя реши да компенсира неподчинението си с повишена доза старание. Макар че представляваше обединение от трийсет и девет самостоятелни колежа, Оксфордският университет поддържаше централизирана администрация, която отговаряше за патрулите, обикалящи улиците, парковете и самите сгради. От студентските си години тя все още помнеше сградата, в която се помещаваше тя — в непосредствена близост до полицейското управление на Оксфорд. Служебната карта на АБТОП свърши своето и дежурните служители проявиха очевидна готовност да отговорят на въпросите й.

— Разполагате ли със списък на университетските служители? — беше първият от тях.

— Още на първия ден от назначението си всеки от тях получава бадж и служебна карта — усмихна се младата жена на гишето. — И са длъжни да ги носят по време на дежурствата си.

В това имаше логика.

— А фигурира ли сред тях служителка на Линкълн Колидж на име Ева Пазан?

Жената набра името на клавиатурата, а после се втренчи в монитора.

— Не виждам такова име — отвърна тя.

— Опитайте поотделно, на Ева, а след това на Пазан…

Пауза, после служителката поклати глава.

— Няма.

— В други колежи?

Ново почукване по клавиатурата. Нищо. Защо ли не беше изненадана?

Обърна се и напусна административната сграда.

Може би Пазан просто я беше излъгала. Но защо? Специално беше подчертала, че преподава история в „Линкълн“, а е завършила Ексетър Колидж. И че я изпраща Матюс. Което беше потвърдено от шефа на шпионите.

А после я застреляха. Дали бе умряла? Или просто си бе тръгнала? Което обясняваше липсата на следи от кръв. А сега се оказа, че жена с това име изобщо не съществува.

Развоят на събитията изобщо не й харесваше. Само няколко часа по-рано я бяха изпратили в Инс ъф Корт, и то точно когато и Блейк Антрим се намираше там. Всичко беше координирано прецизно. Което не беше чак толкова изненадващо. В края на краищата си имаше работа със Сикрет Интелиджънс Сървис.

В Мидъл Хол си беше представяла, че е кон или топ на шахматната дъска. Но сега се чувстваше като обикновена пешка. Което я правеше подозрителна.

Към всичко.

* * *

Малоун слушаше Стефани Нел.

Бе й се обадил преди двайсетина минути с молба да му достави сведенията, от които се нуждаеше. А тя му звънна преди малко.

— Антрим е служител на ЦРУ, в Отдела за специални контраоперации. Там обикновено се занимават с неща извън правилника — тайни операции, оправдавани със застрашена национална сигурност. Той служи там от двайсет години и действително е един от ръководителите на операцията, която се провежда при вас под името „Измамата на краля“, но Лангли отказа да ме запознае с подробности.

— Какво стана с обещанието за тясно сътрудничество, дадено след Единайсети септември?

— Бе забравено още на дванайсети.

Което му беше известно.

— Някакви проблеми с Антрим?

— Нямах достатъчно време за подобна проверка, но моят източник щеше да ме предупреди, ако ставаше въпрос за непредсказуем играч. По всяка вероятност той е типичен агент от кариерата.

Всичко съвпадаше. Контраоперациите изискваха търпение, а не героизъм. А самият Антрим приличаше на човек, който е по-скоро колеблив, отколкото решителен самотен рейнджър.

— Наред ли е всичко при теб? — попита Стефани.

— Вече да. Но доскоро бях на ръба.

Той я запозна с подробностите и добави:

— Трябваше да летя с икономична класа.

— Знаеш, че винаги можеш да си тръгнеш.

— Така е — кимна той. — Но преди двамата с Гари да си легнем, мисля да направя един последен опит с Иън Дън.

Защото искаше да разбере защо момчето избяга и защо отнесе и флашката със себе си.

— На твое място не бих се задълбавала толкова — предупреди го Стефани.

— Нямам такива намерения. Но записаното на онази флашка пробуди любопитството ми. Какво ли са намислили всички тук?

— Никой не знае. Но щях да се прибера у дома и да ги оставя да се оправят сами.

Добър съвет.

Напуснаха кафенето и потеглиха към някаква къща отвъд Портман Скуеър. Малоун познаваше тази част на Лондон, близо до оживената Оксфорд стрийт. Винаги беше отсядал в хотел „Чърчил“ в западния край на площада. Гари, Антрим и двамата агенти влязоха в къщата, а той остана отвън, за да довърши разговора си.

— Тук става късно. Не можем да заминем преди утре сутринта. Освен това съм задължен на Антрим, защото откри Гари.

— Съжалявам за бъркотията — въздъхна Стефани. — Мислех, че става въпрос за елементарна услуга.

— Вината не е твоя. По-скоро аз си търся белята както винаги.

С това разговорът приключи.

Входната врата се отвори и Гари тръгна по тротоара към него.

— Какво мислиш да правиш? — попита той.

— Ще отскоча да потърся Иън. Антрим действително е агент на ЦРУ. Ще бъдеш в безопасност с него.

— Изглежда свестен. Предложи ми да видя част от нещата, по които работи.

— Няма да се бавя. Час-два, не повече. После ще си потърсим хотел, а сутринта потегляме.

Наистина мислеше това, което сподели със Стефани. Фароу Къри беше попаднал на нещо необикновено — особено предвид факта, че ставаше въпрос за контраразузнавателна операция на територията на най-близкия съюзник на Съединените щати.

— Нали знаеш защо исках да прекарам с теб Деня на благодарността?

— Мама ми каза за истинския ми… Искам да кажа, за родния ми баща.

— Всичко е наред, синко. Знам, че ти е трудно.

— Но тя отказа да ми каже кой е той. Аз обаче искам да знам. Наистина ли и на теб никога не ти е казала нищо?

— Допреди няколко месеца изобщо не подозирах за подобно нещо — въздъхна Малоун. — И на мен не спомена име. Ако беше, щях да ти кажа.

Изобщо не се опитваше да злепостави Пам, но нямаше как да сподели само половината от една толкова необикновена история.

— Като си тръгнем от тук, искам да ми разкажеш всичко, което се е случило преди раждането ми. Всичко, чуваш ли?

Това едва ли беше любимата му тема. Кой обича да говори за грешките си? Но Пам го беше лишила от избор.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — кимна той.

— Бих искал и мама да направи същото — мрачно добави Гари.

— Не я съди прекалено строго. Сигурен съм, че тя вече съжалява.

От двете страни на улицата бяха паркирани коли. Откъм оживения булевард на трийсетина метра по-нататък долиташе монотонният грохот на трафика.

— Мислиш ли, че Иън е в беда? — попита Гари.

В гласа му имаше загриженост, която Малоун напълно споделяше.

— Страхувам се, че е така — отвърна той.