Стив Бери
Измамата на краля (64)

63

Хатфийлд Хаус

Неделя, 23 ноември, 9:45 ч. сутринта

Малоун влезе в къщата, разположена на трийсет километра на север от Лондон. Пристигна тук с влак в компанията на Катлийн Ричардс, Иън, Гари, Таня и мис Мери. Гарата се намираше непосредствено до имението. Денят започваше с типичното за Англия време в късната есен — с малко слънце и чести превалявания. Беше успял да поспи няколко часа, без да сънува никакви кошмари. Всички бяха взели душ, сменили дрехите си и закусили добре. След края на вчерашните ужаси изглеждаха видимо облекчени, но все още неспокойни.

Проведената серия от нощни разговори най-после даваше резултати.

Вашингтон и Лондон постигнаха нещо като напрегнато примирие. От което никак не бяха щастливи.

Вашингтон беше разгневен, тъй като предаването на либийския затворник предстоеше да се осъществи. Лондон се възмущаваше от недопустимите действия на своя най-близък съюзник, позволил си да оскверни историческото минало на страната. В крайна сметка бяха стигнали до споразумение да обърнат гръб на скандала и да гледат напред. Затворникът щеше да бъде върнат в родината му, а страните обещаха да не предприемат никакви ответни действия, свързани с операцията.

Сделката щеше да бъде сключена тук, в Хатфийлд Хаус, древното имение на фамилията Сесил, което все още беше собственост на седмия маркиз на Солсбъри и съпругата му — далечни роднини на Уилям и Робърт Сесил. През 1607 г. крал Джеймс I продал имението на Робърт Сесил, който построил солидна тухлена резиденция във формата на буквата Е, представляваща две отделни крила, свързани с централен блок. Архитектурата беше особена смесица от якобински и тюдорски стил. Таня ги увери, че екстериорът почти не се беше променил от времето на Робърт Сесил.

— Това историческо място е посещавано от много крале и кралици — каза тя.

Вътре беше просторно и величествено, обзаведено семпло, но стилно. Въздухът беше напоен с миризмата на лак за дърво, на восък за полиране на настилките и едва доловимия аромат на изгорели в камините дърва.

— Ние сме идвали тук още като деца — добави мис Мери. — И тогава миришеше така.

Намираха се в Мраморната зала — едно якобинско чудо, което заемаше два етажа и обхващаше цялата ширина на голямата къща. Златистата слънчева светлина нахлуваше през еркерните прозорци и осветяваше дървената ламперия. Малоун с възхищение оглеждаше галерията за музиканти, изящните гоблени по стените и неизбежните черно-бели мраморни плочки, подредени шахматно на пода. В голямото огнище играеха веселите пламъчета на огъня, а пред него бяха подредени множество солидни дъбови маси и пейки, които бяха част от оригиналното обзавеждане.

Няколко часа преди да тръгнат насам, бяха извадили тялото на Томас Матюс от водите на Темза с дупка от куршум в гърдите. Предварителните резултати от аутопсията сочеха наличие на вода в белите дробове. Тоест възрастният човек се беше удавил. Стефани Нел не беше уведомена, че Катлийн Ричардс го беше убила. Пистолетът отдавна лежеше някъде на дъното на река Флийт. За това събитие знаеха само Ричардс и Малоун. Официалната версия гласеше, че нещастието е последица от излязла от контрол специализирана операция на контраразузнаването. Част от постигнатото споразумение беше съгласието на двете страни да не провеждат разследване за смъртта на Матюс, Антрим и петимата агенти на службите.

Стефани докладва, че СИС били направили опит да проникнат в подземията, където се беше разиграло всичко, но те се оказали разрушени. Миниатюрни камери, използвани при спасителни операции след земетресения, бяха открили овъглени човешки останки сред купищата камъни и унищожени артефакти, които потвърждаваха смъртта на Антрим. Операция „Измамата на краля“ беше приключила.

Оставаше само една малка подробност.

В далечния край на залата се появи фигурата на жена. Висока и слаба, с величествена осанка. Меднорусата й коса беше подредена в безупречна прическа. Тя се насочи към тях с решителна походка. Облицованите с дърво стени поглъщаха острото почукване на токчетата й. Това беше Елизабет Макгуайър от Министерството на вътрешните работи, отговаряща по въпросите на националната сигурност, които включваха и надзор върху работата на СИС. Томас Матюс беше работил за нея.

Жената спря на две крачки от Малоун и огледа малката група.

— Бихте ли ни извинили за момент? — попита тя. — Искам да поговоря насаме с господин Малоун.

Ричардс и сестрите близначки поведоха момчетата към вратата. Макгуайър ги изчака да се отдалечат и подхвърли:

— Предизвикахте голяма бъркотия, не мислите ли?

— Дарба по рождение — сви рамене Малоун.

— А сега ви е забавно, така ли?

Беше ясно, че тази жена не е тук, за да си разменят любезности и шеги.

— На практика цялата работа беше една огромна глупост — отвърна със сериозен глас той. — И за двете страни.

— Съгласна съм — кимна тя. — Но веднага трябва да посоча, че американците започнаха всичко.

— Наистина ли? Нима идеята да изтъргуваме свободата на един терорист и убиец беше наша?

С тези думи искаше да й покаже от коя страна на оградата се намира той.

Чертите й се смекчиха.

— Стефани Нел е моя близка приятелка. Спомена ми, че някога сте били един от най-добрите й агенти.

— Плащам й, за да говори такива неща — отвърна Малоун.

— Трябва да призная, че и двете бяхме силно шокирани от развоя на събитията. Най-вече по отношение на Иън Дън. Няма оправдание за начина, по който едно малко момче беше изложено на опасност.

— Но въпреки това вие получихте онова, което бяхте намислили — отбеляза Малоун. — Либиецът си отива у дома, а Великобритания получава обещаните компенсации, каквито и да са те.

— Така е устроен светът. Съединените щати сключват подобни сделки всеки ден. Няма смисъл да демонстрираме лицемерие. Вършим онова, което трябва. — Тя замълча за момент, после добави: — Разбира се, в рамките на допустимото.

Малоун можеше да поспори докъде точно се простират въпросните рамки, но времето за дебати беше изтекло.

Макгуайър му направи знак да я последва и тръгна към далечния край на залата.

— Избрах Хатфийлд Хаус за място на нашата среща заради този портрет — поясни тя, обръщайки се с лице към стената.

Малоун вече беше обърнал внимание на платното, окачено между две величествени арки в центъра на облицованата с дърво стена и заобиколено от два по-малки маслени портрета. Единият беше на Ричард III, а другият — на Хенри VI. Под тях беше разположен масивен инкрустиран скрин, обкован със златни и сребърни тини.

— „Портретът с дъгата“ — промълви Макгуайър.

Същият, за който се споменаваше в записките на Фароу Къри и в дневника на Робърт Сесил, досети се Малоун. Портрет на млада жена, въпреки че, когато бил рисуван, Елизабет била седемдесетгодишна.

— Наситен със символизъм — добави Макгуайър.

Малоун мълчеше, докато тя разказваше.

Горната част на роклята беше изпъстрена с бродерии, изобразяващи пролетни цветя — теменужки, иглики и орлови нокти, и внушаващи илюзията за пролет. По оранжевата мантия се виждаха миниатюрни очи и уши, потвърждаващи внушението, че Елизабет вижда и чува всичко.

Около левия ръкав беше увита змия, от устата на която висеше сърце. Символ на страст и мъдрост.

— Портретът получава името си от дъгата, която кралицата държи в дясната си ръка — поясни Макгуайър.

Малоун веднага отбеляза липсата на каквито и да било цветове.

— Елизабет е подбирала портретите си с голямо внимание. Но този е бил довършен след нейната смърт и това е дало по-голяма свобода на художника.

Впечатляващо, призна в себе си той.

— В тази зала се е състояло последното тържество в чест на Елизабет Първа — продължи Макгуайър. — Кралицата посетила Робърт Сесил през декември хиляда шестстотин и втора година. Церемонията била изключително пищна — един блестящ финал на дългогодишно управление. Три месеца по-късно тя умряла.

Малоун обърна внимание на категоричния начин, по който се произнасяше местоимението тя.

Вече беше забелязал надписа вляво от портрета.

NON SINE SOLE IMS

Той разбираше латински, а и още няколко езика. Страничен ефект, свързан с фотографската му памет.

„Без слънце няма дъга.“

Той посочи латинската сентенция.

— Историците дълго са спорили за смисъла на това мото — каза Макгуайър. — Част от тях предполагат, че слънцето е Елизабет, чието присъствие носи мир на кралството й и оцветява дъгата.

— Но в дъгата няма никакви цветове — отбеляза Малоун.

— Точно така. Други твърдят, че портретът представлява подмолен и коварен удар срещу авторитета на кралицата. Не се вижда дъга, защото няма слънце. Величието й е фалшиво. — Жената замълча за миг, после добави: — Това не е много далече от истината, нали?

— В такъв случай смисълът е съвсем друг — отвърна той. — Да допуснем, че променим една буква в тази фраза. Без син няма дъга.^[1] В смисъл че без него не би имало нищо.

— Правилно — кимна тя. — Прочетох разшифрования дневник на Робърт Сесил. Той е изпитвал огромно уважение към самозванеца. Предполагам, че често е съзерцавал този портрет.

— А сега какво? — подхвърли Малоун.

— Добър въпрос. От снощи размишлявам върху него. За съжаление, Томас Матюс не оцеля, за да ми помогне в анализите. Ще ми кажете ли какво се случи с него?

Той нямаше никакво намерение да се хваща на дребните й трикове.

— Не съм сигурен. Всичко може да се случи при рискована работа като неговата.

— Но ако бяхме получили възможност да разпитаме всички вас, със сигурност щяхме да научим нещо по-конкретно, нали?

Това беше част от сделката. Никой не разговаря с никого за нищо.

— Въпреки всичко случилото се ще си остане загадка — сви рамене той. — Също като смъртта на двамата американски агенти.

— И на още трима от наша страна.

Туш.

Тази жена не беше идиот и си даваше ясна сметка, че Матюс е бил убит или от него, или от Ричардс. Но това нямаше значение.

— Синът ми беше изложен на смъртна опасност — реши да поясни той. — Също и Иън Дън, както вече споменахте. Те не са играчи. Никога не са били и никога няма да бъдат. А когато човек отиде далече в игра като тази, някой трябва да плати цената.

— Аз признах пред Стефани, че и двете страни отидоха твърде далече. Загубата на седем човешки живота е повече от достатъчна, за да си извлечем поуки.

Той беше на същото мнение.

Тя посочи дневника на Робърт Сесил, който той държеше в ръка. Стефани го беше предупредила да го вземе със себе си. Връщането му също беше част от сделката.

Макгуайър пое старата книга, прелисти шифрованите й страници и се обърна да го погледне.

— Попитахте какво ще стане сега, нали? Ето какво…

Пристъпи към камината и хвърли дневника в огъня. Пламъците бързо обхванаха корицата. Над нея се изви тънка струйка дим, която бързо беше засмукана от комина. Няколко секунди по-късно дневникът се превърна в пепел.

— Предполагам, че историята няма значение за вас — отбеляза Малоун.

— Напротив, има. И то огромно. Защото именно историята е причина да претърпим тези тежки загуби. Елизабет Първа е била измамница, а това означава, че всичко, извършено по време на нейното царуване, е незаконно. Или в най-добрия случай, твърде съмнително. Но оттогава са изминали четиристотин години. Вие сте юрист, господин Малоун. Би трябвало да сте запознат с принципите на вещното право. При тях най-важното е правото на собственост. Елизабет конфискувала ирландски земи и прехвърлила правото на собственост върху тях на английски протестанти. Всяко от тези прехвърляния ще бъде поставено под въпрос или директно обявено за недействително.

— Но вие, англичаните, винаги сте се гордели с върховенството на закона.

— Наистина е така. И това прави този сценарий още по-стряскащ.

— Значи, ако Антрим не беше предател и не беше разшифровал дневника, това би довело до блокиране на освобождаването на онзи затворник?

Тя го изгледа изпитателно, а после поклати глава.

— Никога няма да узнаем отговора на този въпрос.

Но той вече го знаеше.

— Има и още нещо — добави Макгуайър. — Елизабет носи цялата отговорност за възкачването на престола на Джеймс Първи. Ако самата тя не е била самозванец, това не би могло да се случи никога. Майката на Джеймс е Мери, кралицата на Шотландия, която се явява племенница на Хенри Осми, защото баба й е негова сестра. Но преди смъртта си Хенри изключва този клон на фамилията от наследниците на престола. Много е съмнително дали истинската Елизабет би нарушила волята на баща си. Но самозванецът не е имал никакви скрупули. Знаел е, че не може да остави наследници, и без колебание си избрал човек, когото дядо му решително отхвърлил. Вероятно го е направил от уважение към майка си, която ненавиждала Хенри и всички Тюдори. Сам разбирате, че историята има значение, господин Малоун. Всичко това се е случило благодарение на нея.

— Но вече я няма — отбеляза Малоун и посочи огнището. — Доказателствата не съществуват.

— Дешифрирания текст също го няма — добави тя. — Предполагам, че последният екземпляр е у вас.

Той бръкна в джоба си за флашката и й я подаде. Тя без колебание я хвърли в пламъците.

 

 

Малоун се присъедини към останалите, които чакаха в градината. Елизабет Макгуайър си тръгна веднага след като срещата им приключи. Беше си свършила работата. За нея целта на посещението й тук беше да унищожи дневника и флашката. Наистина, всички около него — Иън, Ричардс, Таня и мис Мери — също бяха посветени в тайната, но едва ли някой щеше да им повярва без наличието на физически доказателства. Историята им щеше да прозвучи като фантастична приказка и нищо повече. Подобно на легендата за момчето от Бизли и историята, описана от Брам Стокър преди сто години.

— Време е да тръгваме — каза той, обръщайки се към Гари.

Момчетата се сбогуваха, след което Иън се извърна към него.

— Някой ден ще дойда да ви видя в Дания.

— Много ще се радвам — кимна Малоун и стисна ръката му. — Наистина.

Мис Мери стоеше зад Иън, положила ръце на раменете му. Гордото изражение на лицето й казваше всичко. Най-после се беше сдобила със син.

А Иън с любяща майка.

— Май удари часът да се простиш с живота на улицата — каза той.

— Прав си — кимна момчето. — Мис Мери иска да живея при нея.

— Чудесна идея.

Таня направи крачка напред и го прегърна.

— Беше ми много приятно да се запознаем, господин Малоун. Предложихте ни страхотни приключения.

— Ако някога ти потрябват препоръки за разузнавателния бизнес, обърни се към мен — усмихна се той. — Справи се много добре.

— Беше невероятно преживяване. Никога няма да го забравя.

Малоун остави Гари да се сбогува със сестрите и дръпна Ричардс встрани.

— Какво се случи там вътре? — тихо попита тя.

— Дневникът и дешифровката вече не съществуват. Изгоряха в огъня. Официално това не се е случило.

Не й беше разказал много за снощния си разговор със Стефани, но потвърждението дойде още рано сутринта.

— Връщат те на работа в АБТОП. Заповедта идва от най-високо място. Всичко е забравено.

— Вече се чудех как ще си изкарвам хляба — усмихна му се тя с благодарност.

— Благодаря ти за всичко, което направи там долу. Дължим ти живота си.

— И ти би постъпил по същия начин.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото пожелаеш.

— Не се променяй. Продължавай по същия начин. Притежаваш достатъчно качества, за да пратиш правилата по дяволите.

— Страхувам се, че това е единственият начин да си върша работата — въздъхна тя.

— Точно това исках да чуя.

— Но все пак убих Матюс. Бих могла да го прострелям в крака и просто да го обезвредя.

— И двамата знаем, че това нямаше как да стане. Мръсникът заслужаваше да умре. На твое място и аз бих постъпил по същия начин.

— Вярвам ти — отвърна тя, след като го изгледа изпитателно.

— Още навремето го предупредих, че някой ден ще прекрачи границата, и това наистина се случи.

Тя му благодари за всичко, което беше направил за нея, помълча за миг, после добави:

— Може пък и аз да отскоча някой ден до Копенхаген. Просто ей така, да те видя…

Но очите й обещаваха много повече.

— По всяко време — кимна той. — Само ме предупреди.

Върнаха се при останалите.

— Е, оказа се, че бяхме един чудесен екип — усмихна се той. — Благодаря на всички.

Дълго гледа след тях, докато се отдалечаваха към гарата, за да вземат влака за Лондон. Двамата с Гари щяха да тръгнат направо за летище „Хийтроу“. Пред главния вход на къщата вече ги чакаше кола, уредена от Стефани Нел.

— Добре ли си? — подхвърли на Гари той.

Всъщност двамата почти не бяха обсъждали събитията от предишния ден. Момчето не беше участвало пряко в ликвидирането на Антрим, но беше допринесло за смъртта му.

— Той беше лош човек — прошепна Гари.

— Във всяко едно отношение — кимна Малоун.

Светът бе пълен с мошеници, измамници и всякакви други измислени герои, а родителите правеха всичко възможно да предпазят децата си от тях. Но в този случай истината трябваше да излезе наяве. Той се чувстваше длъжен да каже каквото трябва.

— Ти си мой син, Гари. Във всяко отношение. И винаги ще си останеш мой син. Нищо не е в състояние да промени това.

— А ти си моят баща. Това също не може да се промени.

Малоун усети как го побиват тръпки.

— Вчера се наслуша на разни неща — подхвърли той.

— Трябваше да ги чуя. Такава е реалността. Мама дълго време ги държеше в тайна от мен. Но аз най-сетне стигнах до истината.

— Сега вече и двамата знаем защо майка ти не споделяше нищо за Антрим.

— Дължа й извинение — кимна Гари.

— Тя със сигурност ще се зарадва. Преди време двамата с нея допуснахме много грешки. Хубаво е да знаем, че повечето от тях са поправени. Поне аз се надявам да е така.

— От днес никога повече няма да ме чуеш да говоря за това. Всичко приключи.

— Така и трябва да бъде. А какво ще кажеш за случилото се тук? Защо да не го запазим за себе си?

— За да не те убие мама ли? — усмихна се синът му.

— Нещо такова.

Замълчаха, омагьосани от красотата на прекрасните градини. По тревата подскачаха птици, дебелите зеленясали стъбла на дърветата излъчваха спокойствие. Той си спомни историята за грохналия от старост дъб, който се издигаше в далечината. Там през 1558 г. облеченият в дрехите на принцеса Елизабет 25-годишен самозванец беше посрещнал новината за смъртта на кралица Мери. Вдигнал очи от книгата в ръцете си, той бавно беше осъзнал, че вече е владетел на Англия — роля, за която се беше подготвял в продължение на дванайсет години.

И беше изрекъл пророческите думи: Божие дело, което изглежда прекрасно в нашите очи.

През съзнанието му отново преминаха събитията от последните два дни, които вече приемаше със спокойствие и чувство за необратимост. Много неща се бяха случили. Много неща бяха приключили. Но въпреки това той, подобно на самозванеца преди толкова векове в същата тази градина, изпитваше усещането, че още толкова все още предстои.

Той прегърна сина си през раменете.

— Хайде да си вървим у дома.