Стив Бери
Измамата на краля (13)

12

Антрим отвори очи. Лежеше на каменния под на ротондата редом със статуите на тамплиерите. Ужасната болка в мускулите обясняваше какво се беше случило. Петдесет хиляди волта бяха пронизали гръдния му кош. И в резултат на това беше изгубил съзнание. Бяха го парализирали с тейзър. Беше за предпочитане пред куршума, но все пак си беше гадно.

Орденът на Дедал. Какво, по дяволите, означаваше това?

Той изпита непреодолимо желание да ги приеме за шайка откачалки и да ги забрави. Но тези старци бяха ликвидирали Фароу Къри и неговия човек в „Сейнт Пол“. А на всичко отгоре знаеха почти всичко, което вършеше той самият. Следователно представляваха сила, с която беше длъжен да се съобразява. Очевидно беше попаднал на следа. В продължение на доста време неговите хора събираха исторически артефакти и ръкописи от хранилища, разпръснати из цяла Англия. Бяха успели да заснемат съответните текстове в Британската библиотека, а после дори да проникнат в гробницата на Хенри VIII. Без никакви признаци, че някой е забелязал действията им.

И все пак членовете на Ордена на Дедал знаеха, че тази вечер той ще посети катедралата „Сейнт Пол“. Дали не знаеха и най-важното, запита се той. Не бяха споменали нито дума за Иън Дън, за компютърната флашка или за информацията, записана в нея. Това му даваше надежда.

Последните три години бяха низ от провали. Най-сериозният от тях бе в Полша, където имаше и последици. А Лангли ненавиждаше последиците. Особено онези, които произтичаха от действията на Отдела за специални контраоперации. Задачата на Антрим бе да оправя нещата, а не да ги влошава. Вашингтон търсеше начин да попречи на шотландците да освободят един масов убиец и да го предадат на Либия. Великобритания бе съюзник на Америка. По тази причина инструкциите му бяха ясни още от самото начало.

Направи го. Но гледай да не те хванат.

Той разтри гърдите си, които продължаваха да го болят, а после започна да масажира слепоочията си.

Събитията в „Сейнт Пол“, а после и тук определено не се покриваха със заповедта да не го хванат. Може би наистина бе време да сложи точка на всичко това.

Пет милиона паунда.

Той бавно се изправи. Тишината се нарушаваше единствено от шумоленето на мокрото му палто. Кръглият неф и мястото на църковния хор изглеждаха все така безлюдни на слабата светлина. Все още не беше в състояние да мисли логично, но вече си даваше сметка, че които и да бяха тези хора, те бяха свързани с Мидъл или с Инър Темпъл. Нямаше друг начин да си осигурят такова уединение.

Разтри главата си, която го болеше от падането. Някога имаше гъста кестенява коса, но сега темето му беше полуголо, с прошарени кичури отстрани. И баща му беше оплешивял след четирийсет. Защо да не наследи и това, след като беше наследил всичко останало?

Той извади телефона си и провери за съобщения. Нямаше никакви. Какво ставаше с Котън Малоун и Иън Дън? Трябваше да разбере.

Погледът му попадна върху нещо, което се белееше между статуите. Визитна картичка. Наведе се да я вземе.

Беше една от неговите. Белгийска. Част от камуфлажа на Държавния департамент с адреса и телефоните на посолството, над които се мъдреше официалната му позиция: ПОМОЩНИК-АТАШЕ ЗА ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА.

Посланието на гърба й беше изписано със синьо мастило и съдържаше само една дума:

КАРЦЕРЪТ.

Той знаеше за какво става въпрос: малка килия над стълбището, в която някога са затваряли рицарите тамплиери, нарушили правилата на Ордена. Беше я виждал с очите си още като дете.

Погледна към мястото на църковния хор. Какво ли имаше там?

Той прекоси зле осветеното пространство и се насочи към стълбите. От отдавна липсващата врата бяха останали само пантите и резето. Влезе в килията. Светлината проникваше през два тесни процепа — единият към олтара, а другият към кръглия неф. Площта беше малка — с дължина метър и двайсет и ширина не повече от шейсет сантиметра. Което не позволяваше човек да легне дори с минимална доза удобство. Точно такава е била идеята, помисли си той.

Трупът на мъжа с работен псевдоним Гейъс Даймънд беше с опрян гръб на стената. Сгърченото в тясното пространство тяло беше странно извито, с увиснала на една страна глава.

Защо го бяха докарали тук?

Разбира се. За да му покажат на какво са способни.

Ръцете на мъртвеца притискаха някаква книга към гърдите. „Митология на древния свят“.

Той се наведе и я издърпа. Друга негова визитка отбелязваше страница някъде към средата. Би трябвало да пребърка Даймънд, за да се увери, че няма лични документи, но после си даде сметка, че тялото му никога няма да бъде намерено.

Той се обърна и тръгна обратно по стълбите с книгата в ръка. Стигнал долу, той се огледа за миг, а после пристъпи към един от канделабрите, осветяващи мястото на църковния хор. Отвори на отбелязаната страница и веднага видя оградения с кръгче пасаж:

В своите „Метаморфози“ (VIII: 183–235) Овидий разказва как Дедал и синът му Икар били затворени в една кула на остров Крит. Бягството от нея по суша или море било невъзможно поради строгата охрана. Дедал решил да опита по въздуха и измайсторил криле за себе си и за момчето. Те били направени от слепени с восък пера, извити като птичи криле. Когато приключил, той научил сина си как да ги използва, отправяйки му две предупреждения: да не се издига прекалено високо, защото слънцето ще разтопи восъка, и да не се спуска твърде ниско, защото морските вълни ще намокрят перата. После те избягали, прелитайки над Самос, Делос и Левинтос. Икар бил толкова развълнуван, че забравил предупрежденията на баща си и се стрелнал нагоре към слънцето. Восъкът се разтопил, крилете се разпаднали и младежът се удавил в морето.

В долния край на страницата, непосредствено под оградения текст, имаше ново послание, изписано със син химикал:

СЛЕДВАЙ СЪВЕТА НА ДЕДАЛ И ИЗБЯГВАЙ СИНА.

Веднага забеляза промяната в изписването. Сина, а не слънцето^[1].

Най-отдолу имаше още един, последен ред:

ОБАДИ СЕ, КОГАТО СИ ГОТОВ ЗА СДЕЛКА.

Плюс английски телефонен номер.

Бяха абсолютно сигурни в себе си. Не ако искаш сделка, а когато си готов за нея.

Той вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои. Беше на ръба на паниката, но комбинацията между страха и желанието за спешни действия накара мускулите му да възвърнат част от силата си.

Може би бяха прави. Нещата излизаха от контрол, и то с бързина, с която не беше свикнал.

Той откъсна страницата и я пъхна в джоба си.