Стив Бери
Измамата на краля (41)

40

Хенри VIII бил баща на най-малко дванайсет деца. Осем от тях били мъртвородени или недоносени — шест от първата му съпруга Катерина Арагонска и две от втората, Ан Болейн. Законни били само три — Мери, Елизабет и Едуард, всичките родени от различни жени. Едно било незаконно. Хенри Фицрой, роден през 1519 г. от любовницата на краля Елизабет Блаунт. Фамилията Фицрой означава „син на краля“ и често се използвала от незаконните деца на владетелите. Хенри охотно признавал Фицрой за свой син, който бил първото му дете изобщо. Наричал го свое съкровище и едва шестгодишен го удостоил с титлата граф на Нотингам, а по-късно го направил херцог на Съмърсет и херцог на Ричмънд — титлата, която притежавал самият той, преди да бъде провъзгласен за крал. Детето израснало в Йоркшър, където се грижели за него като за принц, особено след като станало ясно, че Катерина Арагонска не можела да дари краля с мъжка рожба. За Хенри детето било доказателство, че проблемът не е у него, и той направил всичко възможно да анулира брака си с Катерина, за да може да се ожени за друга, който да му роди законен наследник.

Хенри демонстрирал личен интерес към отглеждането на Фицрой, който бил обявен за лорд-адмирал на Англия, лорд-председател на Северния съвет, почетен военачалник на похода към Шотландия и лорд-лейтенант на Ирландия. Според много изследователи, ако Хенри беше починал без законен наследник, Англия почти сигурно щяла да се сдобие с крал Хенри IX независимо от факта, че Фицрой бил незаконен син. В Парламента бил внесен специален проектозакон за отнемането на всички наследствени привилегии от първата законна наследница на престола Мери и за даването право на Хенри да посочи свой наследник, независимо дали е законен, или не.

Но съдбата решила друго.

Фицрой умрял през 1536 г., единайсет години преди баща си. Отнесла го туберкулозата, която причинила смъртта и на Едуард, втория син на Хенри. Разликата била, че Едуард умрял на петнайсет, а Фицрой на седемнайсет. Той обаче успял да се ожени за Мери Хауърд — дъщеря на втория по старшинство английски благородник. Първият бил дядо й. Те се венчали през 1533 г., когато Мери била на четиринайсет, а Фицрой на петнайсет.

Артър, по-големият син на Хенри, умрял едва на шестнайсет, без шанс да се възкачи на престола. Самият Хенри бил убеден, че причина за ранната му смърт бил безразборният секс, и забранил на Фицрой и Мери да консумират брака си веднага. Забраната обаче била пренебрегната. Мери забременяла и през 1534 г. родила син. Фамилията Хауърд поела отглеждането на детето извън Лондон, а Хенри така и не разбрал, че е станал дядо.

 

 

Гари слушаше историята на своенравния внук с неподправен интерес.

— Той в много отношения приличал на баща си Фицрой — продължи разказа си мис Мери. — Болезнено слаб, със светла кожа и рижа коса. Но отговорността за отглеждането му поела фамилията Хауърд. За разлика от децата на Тюдорите момчето било здраво и жизнено, което, за съжаление, не можело да се каже за Елизабет, втората дъщеря на Хенри. Нейната майка Ан Болейн също произхождала от рода Хауърд по майчина линия. Но Елизабет наследила родовото проклятие на баща си и умряла едва тринайсетгодишна.

— Но тя не беше ли кралица? — озадачено попита Гари.

— Не — поклати глава мис Мери. — След ранната й смърт тази чест се паднала на незаконния й племенник и син на Хенри Фицрой.

Вратата на склада проскърца. Антрим влезе, приближи се към масите и се представи на Иън и мис Мери. Предишната вечер не се бяха срещнали, тъй като операцията се ръководеше изцяло от хората на Антрим.

— Ти ни причини куп неприятности, млади човече — обърна се към Иън той.

— Какви по-точно? — пожела да узнае мис Мери.

— Открадна една компютърна флашка, която съдържа важна информация.

— Толкова важна, че да постави в опасност живота на едно дете?

— Аз нямах представа, че има опасност за живота му.

— Вече цял месец бяга и се крие.

— По своя вина, защото е извършил кражба. Но това вече не е проблем. Операцията е прекратена и ние се изнасяме оттук.

— Прекратена? — учуди се Гари.

— Да — кимна Антрим. — Получих изрична заповед в този смисъл.

— А какво ще се случи със съкровищата, които сте откраднали вие? — попита мис Мери, посочвайки купчината книги.

Антрим я изгледа мрачно и отвърна:

— Това не ви засяга.

— А да кажете нещо за Котън Малоун и другата жена?

— Каква друга жена?

— Агентката на АБТОП — поясни Иън. — Онази, която стреля по хората, появили се в книжарницата, за да вземат флашката.

— Малоун не спомена, че става въпрос за жена — отвърна Антрим. — Два пъти говорих с него.

— Може би е решил, че тази информация не ви засяга — хапливо подхвърли мис Мери.

— Къде е татко? — попита Гари.

— В Хемптън Корт.

— Значи и тя е с него — каза Иън.

— Тя няма ли си име?

— Има, разбира се — отвърна мис Мери. — Показа ми значката си. Казва се Катлийн Ричардс.

* * *

Катлийн не даде възможност мъжа, който й блокираше пътя, да реагира. Повали го със светкавично движение и заби коляно в слабините му. Той изкрещя от болка.

Тя скочи на крака. Пистолетът все още беше отзад на колана й, скрит под палтото.

Хората наоколо инстинктивно се отдръпнаха от пътя й. Тя измъкна значката си.

— Отдръпнете се! Полицейска операция.

Мъжът в краката й продължаваше да се гърчи от болка.

Вниманието й беше привлечено от охранителната камера на стената. Това беше проблем.

Тя бързо прекоси още няколко барокови помещения, после се обърна и осъзна, че се намира в най-отдалечената част на двореца. На затворената врата вдясно пишеше „Авариен изход“.

Става, каза си тя и рязко бутна вратата. Пред очите й се появи стълбище, което водеше надолу.

* * *

Антрим беше смаян. Чуваше това име за пръв път от десет години насам. Нима и Катлийн Ричардс се бе забъркала в тази история?

Това не можеше да бъде случайно.

— Опишете я — каза на глас той.

От онова, което чу, му стана ясно, че Катлийн не се бе променила много.

— Аз и Малоун спасихме дамата от АБТОП от същите хора, които се опитаха да ме убият — поясни Иън. — Те се готвеха да убият и нея.

— Разкажи ми всичко, което знаеш.

Слушаше внимателно описанието на Иън Дън за инцидента на „Оксфорд Съркъс“ и последвалите събития. В един момент вдигна ръка и го прекъсна:

— Знаеш ли кои са били хората в онова бентли в нощта, в която загина моят агент?

— Старецът се казва Томас Матюс. Така го нарече Малоун снощи, когато го видяхме пред книжарницата.

Още една смайваща новина. Самият директор на Сикрет Интелиджънс Сървис!

Какво ставаше, по дяволите?!

Той изслуша останалата част от разказа на момчето и усети как го обзема паника. Една добре планирана операция, която би трябвало да премине гладко, изведнъж се оказваше изпълнена с подводни камъни. След снощната информация на Малоун за присъствието на агент на АБТОП сега изведнъж се оказваше, че в операцията са замесени и самите МИ6. Нямаше никакво съмнение какво щеше да се случи, когато шефовете му в ЦРУ научеха това. Със сигурност щяха да го хвърлят на вълците. Щяха да го оставят без защита, за да бъде арестуван.

Или нещо по-лошо.

Трябваше да говори с хората от Ордена на Дедал, и то веднага. Те положително нямаше да са доволни от тези усложнения.

Ама никак.

* * *

Малоун и Таня се върнаха в Галерията на призраците. Но този път вървяха срещу тълпата туристи, които нахлуваха откъм Голямата зала.

Прекосиха я бързо и се прехвърлиха в Залата за наблюдение, откъдето се насочиха към стълбището, водещо надолу. Стените бяха украсени с еленови рога. Таня умишлено се отклони от коридора, който водеше към Голямата зала.

— Оттук — подхвърли през рамо тя. — По тези стълби ще се спуснем до кухненския комплекс.

Малоун я последва, разминавайки се с неколцина посетители.

Пред стълбището беше опъната желязна верига, на която беше окачена табелка с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Те я прескочиха и се спуснаха по стълбите.

— Хей, не можете да влизате там! — подвикна един от униформените служители, зърнал ги през парапета.

— Всичко е наред — обърна се Таня. — Аз съм.

Човекът очевидно я позна, защото им махна да продължават.

— Тукашните служители са доста стриктни — поясни тя, докато се спускаха надолу. — Всекидневният наплив е много голям, а винаги има хора, които обичат да се мотаят където не трябва. Но след двайсет години работа на това място всички ме познават.

Той все още държеше пистолета под якето си.

Малко след като стигнаха приземния етаж, по стълбите зад тях прозвучаха забързани стъпки. Трябва да са фалшивите ченгета, помисли си той.

— Да побързаме — прошепна Таня.

Излязоха навън през врата без ключалка. Жалко. Едно обикновено резе щеше да свърши отлична работа. Но това беше някаква модерна противопожарна стълба от първия етаж, поставена на мястото на пътя, по който са пренасяли храната от кухните към Голямата зала.

Пред очите им се разкри дълъг тесен коридор, по който се движеха посетители. Таня пое наляво, после надясно и не след дълго се озоваха в Голямата кухня. Малоун си припомни някои неща за тази част от двореца. Повече от петдесет стаи с обща площ от около триста квадратни метра, в които някога бяха работили двеста души. Те приготвяли храна за осемстотинте придворни на Хенри VIII, поднасяна два пъти дневно. Намираха се в просторна зала с две големи пещи, в които гореше буен огън. Стените и високият таван бяха боядисани в бяло. Оживена група туристи говореха на висок глас и щракаха с фотоапаратите си, вероятно представяйки си, че са се върнали 500 години назад във времето.

— Оттук, елате.

Прекосиха кухнята и спряха на прага на вратата, от която се излизаше в малък вътрешен двор.

— Огледайте се добре и кажете дали виждате преследвачите ни.

Малоун предпазливо надникна, след като пропусна покрай себе си непрекъснатия поток от туристи. Почти веднага забеляза единия от мъжете. Намираше се в коридора, който прекосиха непосредствено след като слязоха по стълбите. Таня беше описала почти пълен кръг и сега двамата стояха от обратната му страна.

— Единият е зад нас — докладва Таня.

Той се обърна. Преследвачът беше в Голямата кухня, но все още не ги беше забелязал.

— Да вървим.

Прекосиха вътрешния двор. Първият се отдалечаваше по дългия коридор с гръб към тях, но вторият скоро щеше да бъде тук.

— Трябва да стигнем онази врата — каза Таня и посочи дясната част на коридора.

Вратата беше на седем-осем метра от тях. Имаха шанс да се скрият зад нея, преди мъжът в кухнята да ги забележи.

— Защо не се насочихме право към нея, вместо да обикаляме? — попита той.

— Щяха да ни видят — обясни тя. — Бяха точно зад нас, а така успяхме да ги объркаме.

Жената беше права. В следващия миг тя тръгна натам със спокойна, но решителна крачка.

Малоун я последва. Спуснаха се по няколко каменни стъпала и стъпиха на пода, покрит с червени плочки. Озоваха се във винарната на двореца. Три дебели греди подпираха извития таван, а през малките прозорчета нахлуваше ярка слънчева светлина. Край стените лежаха огромни бъчви, в средата на помещението имаше още няколко реда такива.

Таня го поведе към противоположния край на избата, където още няколко каменни стъпала водеха към затворена врата. Оказа се, че тя е оборудвана с електронна ключалка, но Таня бързо набра някакъв код и му направи знак да я последва.

Непознатите се появиха на входа. Ръката на единия потъна под сакото му.

Малоун знаеше какво означава това. Със светкавично движение той измъкна пистолета си и изстреля един куршум вдясно от вратата. Изстрелът проехтя като експлозия в затвореното каменно помещение. Хората, които се възхищаваха на големите бъчви, отначало направиха гримаси, но после видяха пистолета в ръката му и изпаднаха в паника. Малоун се възползва от суматохата и тичешком преодоля стъпалата към отворената врата. Таня побърза да я затръшне зад гърба му.

— Не могат да влязат, ако не знаят кода — докладва тя.

Онези двамата най-вероятно са от МИ6, съобрази Малоун. Работят за Томас Матюс в сътрудничество с полицията. Но кой знае, може пък да е намесена и тукашната охрана, поклати глава той.

Огледа се, но не видя нищо. Наоколо цареше пълен мрак и миришеше на мухъл.

Таня се раздвижи. Изведнъж светна силно фенерче.

— Държат ги тук — обясни шепнешком тя.

— Къде сме?

— В канализацията, къде другаде.

* * *

Катлийн стигна долния край на стълбището. Прекоси дълъг коридор и се озова в тясно правоъгълно помещение с надпис „Горна оранжерия“ над вратата. На външната стена имаше малко решетъчно прозорче, през което нахлуваше слънчева светлина. Имаше и други хора, макар и не толкова много като на първия етаж.

Ако Томас Матюс бе тук, защо не й помагаше?

Вместо него се беше появила Ева Пазан, която я следеше, без дори да се прикрива. Нямаше да й трябва много време, за да разбере, че мишената й е избягала надолу. Не беше сигурна на чия страна е Пазан, но след инцидента в книжарницата вече не вярваше на никого.

Просто трябваше да се махне. Но не през официалните изходи, които със сигурност бяха под наблюдение.

Отвъд прозорчето се простираше великолепната Тайна градина, която стигаше чак до брега на Темза. Пътят за бягство със сигурност беше натам.

Тя пристъпи към един от прозорците и го огледа. Нямаше алармена инсталация. А и защо да има? Дворецът разполагаше със стотици прозорци. Поставянето на датчици върху всеки от тях би струвало много пари. Решението е било далеч по-просто — сензори за движение. Вече беше забелязала няколко във вътрешността на оранжерията. Разположени под тавана, за да обхванат и прозорците. Надяваше се, че през деня са изключени.

Огледа се внимателно, но не забеляза униформени служители от персонала. Освободи резето на прозорчето и вдигна долната част нагоре.

От земята я деляха около два метра.

Част от посетителите се бяха обърнали и я наблюдаваха. Без да им обръща внимание, тя се покатери на перваза.