Стив Бери
Измамата на краля (5)

4

Лондон

Иън беше наясно къде се намира. Леля му живееше наблизо и той редовно скиташе из Малката Венеция — най-вече следобед през уикендите, когато улиците бяха пълни с хора. А когато избяга окончателно от дома на леля си, разкошните вили и модерните жилищни блокове му осигуриха възможност за успешните първи стъпки в самостоятелния живот. Районът гъмжеше от туристи, привлечени от старинните сгради, синкавите железни мостове, множеството кръчми и ресторанти. Корабчета и водни таксита неуморно пореха кафявите води на канала, превозваха тълпите от туристи към зоопарка на отсрещния бряг и предлагаха изобилие от благоприятни шансове на крадците. В момента той се нуждаеше от подобен шанс, за да разкара Норс и Дивийн, които със сигурност щяха да се втурнат подире му, след като се справят с Котън Малоун.

Беше сигурен, че апартаментът на леля му е най-доброто убежище, но стомахът му се сви само при мисълта, че ще се появи на прага й да моли за помощ. Въпреки голямата опасност, която го заплашваше, той просто нямаше да изтърпи граченето на тлъстата глупачка. Освен това онези, които знаеха за днешното му завръщане в страната, със сигурност бяха научили и за съществуването на леля му.

Затова той продължи да тича по тротоара в обратната на дома й посока, към широкото авеню, пресичащо улицата петдесетина метра по-нататък.

Но Гари изведнъж спря и задъхано извика подире му:

— Трябва да се върнем обратно!

— Баща ти каза да изчезваме — възрази Иън. — Онези типове са мръсници. Знам го.

— Откъде знаеш?

— Опитаха се да ме убият. Не тези педали, а други.

— Точно затова трябва да се върнем.

— Ще се върнем. Но първо трябва да се отдалечим достатъчно от онова място.

Американецът нямаше представа какво представляват лондонските улици. Тук човек не стои да чака бедата, а и със сигурност не тръгва да я търси.

Пред очите му се появи червено-бяло-синьото лого на метростанцията. Но това едва ли беше неговият път за бягство, защото нямаше нито карта, нито пари, а и не разполагаше с достатъчно време, за да открадне нещо. Всъщност беше доволен, че Гари Малоун изглежда абсолютно загубен. Нямаше и следа от войнственото му поведение, с което бе предотвратил опита му за бягство на летището в Атланта.

Това тук беше неговият свят. А той знаеше правилата. Затова хукна пръв, а Гари беше принуден да го последва.

Пред очите му се появи застоялата вода край брега на Малката Венеция, където беше струпана цяла флотилия от тъпоноси корабчета. Вляво от тях се издигаха модерни жилищни блокове. Трафикът около сиво-кафявата вода беше сравнително спокоен за петък вечерта. Повечето от крайбрежните магазини бяха отворени. Неколцина собственици на водни таксита усърдно лъскаха лакираните бордове на превозните си средства. Един от тях пееше на висок глас. Над главата му се поклащаха разноцветни крушки, окачени на дълъг кабел.

Иън реши, че това е шансът му. Насочи се към водата и затрополи надолу по дървените стълби, които свършваха на кея. Широкоплещестият мъж усърдно търкаше корпуса от тиково дърво. Подобно на всички лодки наоколо, и неговата имаше формата на дебела пура.

— Ще ходиш ли към зоопарка? — попита Иън.

— За момента не — прекъсна работата си мъжът. — Може би по-късно. Защо питаш?

— Надявах се да ни вземеш.

Лодкарите бяха известни с приятелското си отношение и често превозваха безплатно абсолютно непознати хора. Наблизо се поклащаха две от големите корабчета, превозващи туристи по предварително фиксирано разписание. Кабините им бяха празни в очакване на обичайното оживление през уикенда. Иън полагаше усилия да изглежда такъв, какъвто вероятно си го представяше лодкарят — хлапе, което търси приключения.

— Подготвяш се за уикенда, а? — подхвърли той.

Мъжът се поля с маркуча и приглади назад черната си коса.

— Подготвям се за седмичната си почивка — поясни той. — Утре и вдругиден тук ще бъде пълно с народ, затова мисля да отплавам надолу по течението на Темза.

Идеята беше прекалено съблазнителна.

— Искаш ли компания?

— Не можем да тръгнем! — притеснено прошепна Гари, но Иън не му обърна внимание.

— Какъв ти е проблемът, синко? — изпитателно го погледна човекът. — В беда ли сте? Къде са родителите ви?

Твърде много въпроси.

— Забрави, няма нищо — махна с ръка Иън. — Просто си помислих, че едно такова плаване ще ни бъде приятно. — Той извърна очи нагоре, към нивото на улицата.

— Изглеждаш ми ужасно притеснен — отбеляза лодкарят. — Може би искаш да стигнеш донякъде?

Иън нямаше намерение да отговаря повече.

— Хайде, пак ще се видим — каза той и пое по пътеката, която се виеше успоредно на брега.

— Защо не сте си у дома вие двамата? — подвикна след тях мъжът.

— Не се обръщай! — извика Иън.

Продължиха напред по посипаната с чакъл пътека. В следващия миг той забеляза син мерцедес, който завиваше по крайбрежната улица горе, вдясно от пътеката. Надяваше се, че това е друга кола, но надеждите му се изпариха в мига, в който Норс стъпи на тротоара. Бяха в опасност. Позицията им под нивото на улицата и в непосредствена близост до канала не беше добра. Възможностите за бягство бяха само две — или напред, или назад. Останалите посоки бяха недостъпни, защото вдясно от тях беше водата, а вляво се издигаше каменната стена.

Усети, че и Гари е на същото мнение. Единствената им възможност беше да бягат напред, следвайки извивките на пътеката, но Норс и Дивийн със сигурност щяха да ги настигнат. Иън добре знаеше, че когато пътеката свърши, насреща им щеше да се появи стръмен и непристъпен бряг, опасан от високите огради на имотите покрай водата. Затова той кривна към близките стълби и започна да взема каменните стъпала по две наведнъж. Стигнал горе, той свърна вдясно и се понесе по железния мост над канала. Беше предназначен само за пешеходци, тесен и безлюден. Мерцедесът спря с остро скърцане на спирачките точно когато стигнаха до средата на моста. От колата изскочи Дивийн и се втурна подир тях.

Двамата с Гари се обърнаха с намерението да се върнат обратно, но в основите на моста ги чакаше Норс. Явно бяха отгатнали намеренията им.

— Край на глупостите, става ли? — подхвърли Норс към Иън. — Знаеш какво искам. Просто ми дай флашката.

— Изхвърлих я.

— Хайде, дай ми я, преди да съм се ядосал!

— Къде е баща ми? — попита Гари.

— Да, къде е баща му? — моментално се включи Иън.

— Този янки не е твой проблем. Ние сме твоят проблем.

Норс и Дивийн бавно се приближаваха. Широчината на мостчето позволяваше да се разминат не повече от двама души. Бягството беше изключено.

Преследвачите им бяха на по-малко от десет метра.

Иън погледна вляво и забеляза мъжа с черната коса да потегля с лодката си. Вероятно беше решил да тръгне към Темза още сега. Носът на лодката зави наляво и се насочи право към моста. Трябваха му няколко секунди, за да изпълни онова, което беше намислил. Бръкна в джоба на якето си, после извади ръката си и я прехвърли през железния парапет.

— Още една крачка, и това нещо отива на дъното! — предупредително изкрещя той.

Двамата мъже се заковаха на място.

— Недей, няма смисъл — подвикна Норс и шеговито вдигна ръце над главата си. — Дай ни „това нещо“ и ние забравяме за теб.

Иън въздъхна с облекчение. Явно никой от двамата не беше забелязал, че шепата му е празна. Ръката му остана провесена през перилото. Китката му беше извита под ъгъл, който не позволяваше на Норс и Дивайн да разкрият измамата.

— Какво ще кажеш за петдесет паунда — подхвърли Норс. — Петдесет лири срещу флашката, след което отиваш където пожелаеш.

Боботенето на мотора заглъхна и лодката се скри под насрещния парапет.

Нещата висяха на косъм.

— Нека бъдат сто — подвикна в отговор Иън.

Норс бръкна в джоба си.

— Скачай! — прошепна на Гари той. — И гледай да улучиш лодката, която минава отдолу.

Ръката на Норс се появи обратно с пачка банкноти.

— Направи го! — напрегнато прошепна той.

Докато Норс преценяваше колко да плати, а Дивийн чакаше решението на очевадно по-старшия си партньор, Иън прескочи парапета и полетя надолу, молейки се горещо да улучи палубата на дългата лодка, която се плъзгаше по водата на три метра под него. Стовари се върху покрива на кабината с краката напред, претърколи се и изгуби равновесие. В последния момент успя да се хване за някакво късо метално перило и краката му се люшнаха във въздуха, почти докосвайки водата. После започна да се изтегля нагоре, докато лодката бавно се отдалечаваше от моста и продължаваше пътя си в средата на канала.

Изправен на кърмата, едрият мъж с черната коса придържаше руля.

— Помислих си, че ще ти трябва малко помощ.

Иън погледна назад и видя Норс да скача от моста, опитвайки се да повтори упражнението. Тялото му завърши триметровия си полет в задната част на лодката, но нейният собственик заби лакът в гърдите му и фалшивият инспектор цопна във водата. Главата му изскочи на повърхността на двайсетина метра зад кърмата и той заплува към брега.

Осветеният мост остана зад тях, после каналът направи плавен завой и светлините изчезнаха. Последното нещо, което видя, беше Гари Малоун, който се мъчеше да се изтръгне от хватката на Дивийн. Беше крайно време да изчезва.

Зърна друг осветен мост, появил се в далечината. По-широк и по-солиден, изграден от тухли. По него и в двете посоки се движеха автомобили. Изчака лодката да вземе завоя и скочи на затревения бряг.

— Къде отиваш? — извика спасителят му. — Нали искаше да плаваш?

Иън му помаха, а после тръгна към металната стълба, която го изведе на нивото на оживената улица, по която фучаха коли. Прекоси платното и потърси укритие във входа на затворена кръчма, пред който имаше зелени растения в големи кашпи. Сви се зад тях и изчака да се успокои.

Ноздрите му потръпваха от острия лондонски въздух. Очите му не се отделяха от платното, търсейки синия мерцедес. Но Норс и Дивийн едва ли очакваха да остане в района след смелия опит за бягство. После от близката фурна го лъхна ароматът на прясно изпечен хляб. И той осъзна колко е гладен. Не беше хапвал нищичко с изключение на лекия обяд, който им бяха поднесли в самолета. Редките минувачи изобщо не му обръщаха внимание. По принцип хората рядко го забелязваха. Нямаше никаква представа какво е да си различен от другите, уникален. Беше напуснал училище доста рано, но все пак умееше да чете и пише. И се радваше на това. Особено на четенето, което се беше превърнало в едно от малкото му удоволствия.

Това го накара да си спомни за найлоновата торбичка в сака на Котън Малоун. В нея бяха вещите му. Струваше си да ги потърси.

Иън се изправи и напусна укритието на тъмната ниша.