Стив Бери
Измамата на краля (63)

62

Катлийн насочи пистолета си право в Томас Матюс. Никога не си беше представяла, че ще се изправи лице в лице с шпионин номер едно на английското разузнаване. Но през последните два дни вършеше именно това.

— Ключът за онази врата! — повтори тя.

— И какво ще направиш с него?

— Ще им помогна.

— Ами ако те не се нуждаят от помощта ти? — изсмя се Матюс.

— Там вътре са всичките проблеми, нали? — мрачно попита тя. — Удобно заключени.

— Този резултат стана възможен благодарение на доброто планиране и старателната подготовка.

Откъде този човек е могъл да знае, че всичките му проблеми ще бъдат решени, запита се Катлийн.

— Откъде тази сигурност? — попита на глас тя.

— При нормални обстоятелства не бих отговорил на този въпрос — поклати глава Матюс. — Но сега ще направя изключение. Надявам се да си извлечеш съответните поуки. Твоят Блейк Антрим се появи в тунелите с цяла торба експлозиви от същия тип, използван в параклиса „Сейнт Джордж“.

Нещата започнаха да се изясняват.

— И той ще ги взриви?

— Няма значение как ще приключи всичко — сви рамене той. — Преднамерено или случайно. Важното е да приключи.

— А ако Антрим успее да се измъкне, след като избие всички останали?

— Ще бъде убит.

Тя изведнъж осъзна, че Матюс протака, надявайки се на бърза развръзка зад заключената врата. Което означаваше, че времето й е малко.

Но вътре имаше две деца.

— Ключа!

Той й го показа в дясната си ръка, с която държеше и радиостанцията. После го провеси през парапета на моста.

— Не!

Той пусна ключа и течението го отнесе.

— Правя каквото трябва — заяви с каменно лице Матюс. — За мен родината винаги е на първо място. Подозирам, че същото важи и за теб.

— Това включва ли убиване на деца?

— В този случай, да.

Катлийн се упрекваше, че не спря момчетата много по-рано. Защото те се оказаха зад заключената желязна врата именно по нейна вина.

— Не си по-различен от Антрим! — процеди тя.

— О, напротив. Много съм различен от него, защото не съм предател.

— Ще те застрелям!

— Няма да го направиш — усмихна се той. — Всичко приключи. Забрави го.

Тя забеляза как пръстът му натиска някакво копче на радиостанцията. Наблизо със сигурност имаше други хора, а това означаваше, че скоро няма да бъдат сами. Беше чувала за моментите, през които целият живот на човек протича като на кинолента в съзнанието му. Моменти, в които се вземат или се избягват най-важните решения. Някои ги наричаха повратни моменти.

И на нея самата й се беше случвало да бъде близо до тях — най-вече в случаите, когато животът й е бил застрашен. Но те нямаха нищо общо със случващото се в момента.

Всъщност Томас Матюс изразяваше мнение, че тя е твърде слаба, за да предприеме каквото и да било. Беше изхвърлил ключа в реката, за да я предизвика.

С професионалния й живот беше свършено. Беше се провалила. Това обаче не означаваше, че се е провалила като човек.

Малоун и двете деца бяха в беда. А един старец й пречеше да им помогне.

Той поднесе радиостанцията към устните си.

— Те трябва да умрат. Това е единственият начин да сложим край на тази история.

Това не беше така. Дано да й прости Господ. Тя натисна спусъка.

Куршумът улучи Матюс в гърдите. Той политна към ниския парапет и дневникът падна в краката му. На лицето му се изписа шок.

Тя се изправи над него.

— Както виждаш, невинаги си прав.

После вдигна крак и го бутна в реката.

Тялото му потъна, но веднага изскочи на повърхността. Устата му беше широко отворена за въздух, ръцете му се движеха. Но силите бързо го напускаха. Потъна отново и вече не се показа. Течението го отнесе в мрака, по посока на Темза.

Катлийн нямаше време да мисли за последиците от онова, което беше направила. Втурна се към вратата и се наведе да разгледа ключалката. Новичка, от лъскав месинг. Самата врата беше желязна.

Отдръпна се крачка назад и я изрита. Но освен че беше метална, вратата се отваряше навън, а това беше допълнителен проблем.

Имаше само един начин.

Тя се оттегли още малко назад, прицели се и изпразни пълнителя в бравата.

* * *

Гари не смееше да помръдне.

Нещата се развиха толкова бързо, че Антрим едва ли беше забелязал изчезването на раницата. Вниманието му беше насочено изцяло към Иън и пистолета. Той продължаваше да отстъпва назад към тъмното помещение. Пистолетът му беше насочен към тях. Скоро се стопи в мрака. Но те останаха на място, осветени от ярката лампа над главите им.

Баща му също стоеше на място и наблюдаваше развоя на събитията.

— Остави го да върви — раздвижи устни Гари.

Малоун долови думите на Гари.

— С какво разполага? — попита беззвучно той, без да отмества очи от тъмната рамка на вратата.

— Опасни експлозиви — отвърна Гари. — Адски висока температура, която изпепелява хората. Донесе ги в раницата си.

Какво беше казал Матюс в Хемптън Корт? За Антрим и гробницата на Хенри VIII? Използвал е имплозивни заряди, за да разбие мраморната плоча над саркофага. Познаваше много добре силата на този вид експлозиви. А също и недостатъците им.

Още веднъж обходи с поглед помещението. Раницата беше изчезнала.

— Остави го да върви — повтори синът му.

* * *

Антрим стискаше детонатора в дясната си ръка. Чувстваше се сигурен в съседното помещение. През отвора на вратата виждаше съвсем ясно Малоун и двете момчета. Между него и контролираните експлозиви имаше предостатъчно препятствия, които гарантираха оцеляването му. Продължаваше да държи тримата на мушката си и това очевидно имаше ефект, защото никой от тях не помръдваше. Бърз поглед назад го увери, че следващата врата се намира само на няколко метра от него. Нямаше представа някъде води тя, но очевидно беше изход, и то в обратна посока на тази, в която беше изчезнал Томас Матюс. Той изчака няколко секунди, за да свикнат очите му с мрака. Не носеше фенерче, но и Малоун нямаше такова. Това означаваше, че пътят навън едва ли щеше да бъде труден. Само трябваше да пази очите си в мига на експлозията.

Томас Матюс искаше от него да убие Малоун. А момчетата? Странични поражения. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Гари? Нямаше значение. Той не ставаше за баща. Последните четирийсет и осем часа го потвърждаваха. Сам се чувстваше най-добре. И щеше да си остане сам.

Отпусна се на пода, готов да се просне по очи. Вдигна детонатора и натисна бутона. На три метра от него проблесна ярка искра.

Тук. В това помещение.

Мракът се разкъса от оранжева светлина, която се превърна в жълта, а после в синя. Той изкрещя.

* * *

Малоун зърна проблясъка и чу вика. Представи си разкривеното от ужас лице на Антрим, осъзнал случващото се. После се хвърли наляво, повличайки и момчетата със себе си. Проснаха се едновременно на пода и той ги закри с тялото си — единственият начин да ги предпази от ударната вълна, непоносимо високата температура и ослепителната светлина, които нахлуха през отвора. За щастие, саркофагът лежеше между тях и вратата и блокира голяма част от огромната енергия. А самите заряди не притежаваха ударната вълна на конвенционалните експлозиви, която със сигурност щеше да разруши и двете помещения.

Все пак високата температура направи доста пакости.

Електрическите кабели се разтопиха и крушките се пръснаха със синкави искри. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Малоун вдигна глава и успя да долови полъха на освободения въглерод. Хладният въздух изведнъж се затопли, достигайки летни стойности.

— Добре ли сте? — попита той.

Момчетата отговориха утвърдително. И те бяха чули отчаяния писък на Антрим.

— Ти постъпи правилно — подхвърли на Гари той.

— Той щеше да ни убие — добави Иън.

Гари запази мълчание.

Тишината се наруши от остро пропукване. Сякаш се цепеше дърво, но доста по-силно. После се разнесе още едно, а след това второ, трето. Малоун неволно се стегна, а сърцето му се сви от тревога. Защото знаеше какво се случва. Вековните тухли, с които бяха облицовани стените и тавана на съседното помещение, бяха започнали да поддават под влияние на високата температура. Това означаваше, че скоро щяха да рухнат под тежестта на хилядите тонове пръст.

Беше само въпрос на време.

После нещо падна. Нещо много тежко. Последваха го и други трясъци, достатъчно силни, за да разклатят пода.

Таванът се срутваше. Тяхното помещение се държеше. Все още. Но трябваше час по-скоро да изчезнат от тук.

Имаха обаче един сериозен проблем. Непрогледният мрак, който ги заобикаляше. Малоун не можеше да види дори ръката си, вдигната на сантиметри пред лицето му. Нямаше как да се ориентира за правилната посока.

И разполагаше с много кратко време, за да я открие.

* * *

Катлийн захвърли пистолета на мостчето и се втурна към желязната врата. Беше вкарала четири куршума в патрона на бравата, разбивайки го напълно. Едно доста рисковано начинание предвид рикошетите, но просто нямаше друг избор. Вратата нямаше нито дръжка, нито топка за отваряне. Затворена я държеше само патронът, за който беше достатъчно едно завъртане на ключа.

Но такъв нямаше.

Поредният ритник даде известен резултат. В смисъл че металът се изкриви леко, но достатъчно да пъхне пръстите си в пролуката и да дръпне с всички сили. На втория път разбитият патрон се предаде и вратата рязко се отвори.

Моментално усети миризмата на изгорял въглерод. Същата, която я посрещна при разбитата гробница на Хенри VIII в „Уиндзор“. Безпогрешната воня на изразходван имплозивен заряд. Нещо се беше случило.

Пред очите й се разкри тъмен коридор. Единствената светлина идваше от вентилационните шахти на речния тунел.

До слуха й достигна тежък тътен. Беше паднало нещо много масивно.

Не знаеше какво да прави.

— Иън! Гари! Малоун! — изкрещя с всички сили тя.

 

 

Малоун чу гласа на Катлийн Ричардс. Беше успяла да стигне до тях.

Радост и паника изпълниха гърдите му.

Виковете й потънаха в грохота на падащите камъни. После нещо тежко се стовари на метър-два от тях. Срутването набираше сила. Гъстият прах затрудняваше дишането им.

Трябваше час по-скоро да се махнат от тук.

— Насам, насам! — изкрещя с цяло гърло той. — Продължавай да говориш!

 

 

Иън също долови далечния глас на Ричардс, който най-вероятно идваше от тунела с мостчето над реката.

— Тя е там, откъдето дойдохме — извика той, надвиквайки поредния грохот на падащите камъни.

— Ставайте! — заповяда Малоун. — Хванете се за ръце.

Дланта на Гари легна в неговата.

— Намираме се в някаква тъмна стая! — отново изкрещя Малоун. — Зад тунела, в който навлизаш.

— Ще броя на глас — долетя приглушеният отговор на Ричардс. — Ориентирайте се по това.

 

 

Гари стискаше ръцете на Иън и на баща си.

Стените се срутваха. Съседното помещение, в което беше Антрим, по всяка вероятност вече не съществуваше. Въздухът беше наситен с прах. И тримата кашляха. Беше им трудно да дишат.

Баща му ги поведе към стъпалата. В момента, в който стъпиха на тях, наблизо падна голям камък. Гари не пусна ръката на Иън, който вървеше последен.

После до слуха му достигна женски глас, който броеше обратно от сто.

 

 

Малоун пое по стъпалата, насочил цялото си внимание към гласа на Ричардс. Дясната му ръка беше протегната напред, опипвайки въздуха в опит да открие изхода.

— Осемдесет и седем, осемдесет и шест, осемдесет и пет…

Той зави надясно. Гласът веднага заглъхна. Бързо смени посоката.

Грохотът на падащите камъни зад тях не стихваше. Столетната постройка се срутваше с неудържима сила.

— Осемдесет и три, осемдесет и две, осемдесет и едно, осемдесет…

Ръката му най-после напипа рамката на вратата. Прекрачи прага, издърпвайки момчетата след себе си.

Тук въздухът беше по-добър и почти не затрудняваше дишането им. И нищо не падаше от тавана.

— Излязохме! — извика към мрака той.

— Тук съм — обади се Ричардс.

Точно пред тях. И съвсем наблизо.

Той предпазливо продължи напред.

— Тук няма нищо — обади се Гари. — Само едно празно помещение.

Точно навреме.

— Продължавай да говориш — подвикна към Ричардс той.

Тя отново започна да брои, а той дръпна момчетата по посока на гласа й.

Дясната му ръка продължаваше да е протегната напред. Не след дълго напипа тухлена стена и въздъхна с облекчение.

Трясъкът стана оглушителен.

Ръката му срещна дланта на Ричардс. Тя го хвана здраво и го дръпна към някакъв страничен тунел. Два завоя по-късно пред очите му се появи бледа светлина. Синкава като отражение на лунните лъчи.

Прекосиха някакъв праг. Той веднага забеляза изкъртената врата с разбит от куршуми патрон. Не след дълго се озоваха на извито мостче над реката. В същия тунел, който той вече познаваше. Нивото на река Флийт бързо се покачваше. За щастие, пенещата се вода все още беше на около метър под мостчето.

Той се обърна, за да огледа Гари и Иън. И двамата изглеждаха добре.

— Благодаря за навременната помощ — подхвърли към Ричардс той.

В същия миг забеляза нещо, което лежеше на мостчето. Дневникът на Робърт Сесил. След това видя и пистолета. И моментално разбра какво се беше случило.

Вдигна пистолета и натисна бутона за освобождаване на пълнителя. Вътре нямаше нито един патрон.

— Открила си Матюс?

Тя кимна.

— Старецът знаеше, че Антрим има експлозиви — обади се Гари. — Дори му каза, че може би ще му потрябват.

Всичко беше ясно. Матюс се бе надявал Антрим да го убие, а едновременно с това да убие и себе си. Ако случайно оцелееше, тази работа щяха да свършат агентите на СИС, които положително дебнеха някъде наблизо. А самият Антрим се бе оказал твърде глупав или просто нетърпелив, за да проумее, че е било невъзможно да спечели.

— Матюс знаеше, че Гари и Иън също са тук — добави Ричардс.

— Той ни видя на излизане — кимна Иън.

Малоун прекрасно познаваше процедурата. Никакви свидетели. Какъв мръсник!

Той пристъпи крачка напред, все още с пистолета в ръце. Срещна погледа на Катлийн Ричардс и разбра истината. Тя беше ликвидирала директора на СИС.

Веднага прецени, че е най-добре да не казва нищо. По силата на същото правило. Без свидетели.

Едновременно с това държеше да й предаде нещо. Като професионалист на професионалист. Очите му се заковаха в лицето й.

Добра работа, казваха те.