Стив Бери
Измамата на краля (8)

7

Малоун се свести с пулсиращо главоболие. Колегиалната услуга се беше превърнала в сериозен проблем. Премигна и направи опит да се съсредоточи. Опипа с пръсти засъхналата кръв и голямата цицина на челото си. Вратът го болеше от атаката на Дивийн. Отворените сакове лежаха наблизо, а съдържанието им беше разхвърляно из цялото помещение. Включително найлоновата торбичка с личните вещи на Иън.

Надигна се, чувствайки краката си сковани и уморени.

Къде беше Гари?

Някой беше направил всичко възможно, за да докопа Иън Дън. Но още по-обезпокоителна беше информационната мрежа, до която имаше достъп този някой. Хора на официална позиция бяха уредили безпрепятственото преминаване на Иън през границата и митницата. Беше ясно, че Норс и партньорът му са фалшиви полицейски служители, но много по-тревожен беше фактът, че човекът или хората зад тях бяха успели да заобиколят британската паспортна служба.

А след това Норс поиска някаква флашка от Иън.

Сега най-важното беше да открие Гари. Самият той беше наредил на момчетата да бягат. Дано да бяха някъде наблизо, очаквайки подходящия момент да се появят.

Но къде бяха всъщност?

Погледна часовника си. Това му помогна да установи, че е бил в безсъзнание около двайсетина минути. И толкова. Зърна джиесема си между разхвърляните дрехи. Дали да се обади в полицията? Или да направи опит да се свърже със Стефани Нел от отряд „Магелан“? Не. Това си е негов проблем. Само в едно беше абсолютно сигурен: няма да се обади на Пам. Бившата му съпруга не биваше да научи нищо за случилото се. Достатъчно й бяха ежедневните рискове, на които се беше подлагал в продължение на години.

Но сега беше забъркал и Гари. Непростимо.

Малоун огледа вътрешността на някогашната конюшня. Градински сечива, две газови бутилки, маса с инструменти. Дъждът плющеше зад отворената врата. Той извърна глава към мократа алея, която стигаше до улицата с два реда дървета по тротоарите. Сякаш очакваше да зърне момчетата.

Трябваше да събере дрехите си.

Градската полиция със сигурност бе замесена.

Това беше умният ход.

Вниманието му беше привлечено от някакъв шум, идващ от храстите край съседните къщи. Някой си пробиваше път от там. Момчетата?

Реши, че е най-добре отново да се просне на земята. Притисна лицето си в студения камък и притвори очи.

Иън избра страничните улички, като използва за прикритие бурята, дърветата и оградите на околните скъпи квартали. Броени минути по-късно той откри двора, в който беше спрял мерцедесът. Вратата на преустроената конюшня продължаваше да зее отворена, но колата я нямаше.

Той се огледа. Околните къщи изглеждаха безлюдни. Насочи се към отворената врата. Почти веднага видя разхвърляните дрехи и проснатото край стената тяло на Малоун. Пристъпи към него, наведе се и успя да долови разпокъсаното му дишане. Прииска му се да го разтърси и да го върне в съзнание, но после се отказа. В крайна сметка не беше го молил за помощ и не виждаше смисъл да го забърква повече.

Огледа бързо разхвърляните вещи и откри найлоновата торбичка, полускрита под някаква измачкана риза. Вероятно не й бяха обърнали внимание. Онези мъже търсеха компютърна флашка, а не стари книги, сгъваемо ножче и други дребни вещи.

Събра си нещата обратно в торбичката и извърна поглед към Котън Малоун. Американецът изглеждаше свестен мъж. Може би неговият баща приличаше на него. За съжаление, небрежността на майка му го беше лишила от възможността някога да го опознае. Ясно видя тревогата в очите на Малоун, когато разбра, че Норс няма нищо общо със Скотланд Ярд. Примесена със загриженост и за двете момчета. А самият той беше изпитал леко облекчение от факта, че пътуват в една и съща кола. Малко бяха хората, проявявали загриженост към него. А още по-малко бяха онези, към които той беше имал някакви чувства. Едва ли точно сега трябваше да проявява такива.

Животът е труден. Котън Малоун със сигурност щеше да го разбере. Това си мислеше, когато се обърна и се приготви да тръгне.

Малоун се надигна и изрева:

— Къде е Гари?

Иън светкавично се обърна. На лицето му се изписа облекчение.

— Триста дяволи! — възкликна той. — Мислех, че си в безсъзнание!

— Разбрах защо си тук. Да си прибереш нещата и нищо повече.

Очите на момчето предизвикателно проблеснаха.

— Не съм те молил за нищо, не съм те замесвал в нищо! — отсече то. — Ти не си мой проблем!

Но зад тази декларация се долови някакво колебание, а изражението на лицето му изразяваше колкото гняв, толкова и желание да се защити. Малоун прецени това за част от секундата и отново попита:

— Къде е Гари?

— Ченгетата го спипаха.

Малоун се изправи и се опита да преодолее виенето на свят.

— Прекрасно знаеш, че те не са ченгета — промърмори той. — Как стана така, че хванаха него, а не теб? Доколкото знам, именно ти им трябваш.

— Аз избягах, а той не успя.

Малоун се втурна към момчето, сграбчи го за раменете и здраво го разтърси.

— Зарязал си го, така ли?

— Казах му да скочи с мен, но той не го направи.

Да скочи?! Малоун направи усилие да се овладее и изслуша историята на Иън за случилото се в Малката Венеция.

— Онези типове хванаха Гари — завърши момчето.

Малоун дръпна торбичката от ръцете му.

— Къде е флашката, която искаха от теб? — попита той.

Иън не отговори. Отдавна бе разбрал, че може да оцелее на улицата само ако си държи езика зад зъбите.

— Чуй какво мисля да направя — мрачно добави Малоун. — Оставям полицията да се разправя с теб и тръгвам да търся Гари. — Пръстите му се стегнаха около лявата китка на момчето. — Гарантирам ти, че ще съжаляваш в мига, в който опиташ някой от твоите номера!

И наистина беше готов да го направи. Защото не беше просто ядосан, а направо бесен. На себе си и на това гаменче. Но в гнева му прозираха объркване и страх. За малко не го застреляха заради хлапето, което стоеше пред него, а сега и синът му беше в опасност. Напрегна всичките си сили, за да се успокои.

— Какво мислиш да правиш сега? — обади се Иън.

— Поверили са те на мен.

— Аз не съм твоя собственост.

— И слава богу. Ако беше, ние с теб щяхме да имаме много „по-задушевен“ разговор.

Веднага усети, че момчето разбира какво има предвид.

— Ще ти дам един последен шанс — процеди той. — Защо те преследват тези хора?

— Защото бях там, когато онзи мъж умря — тихо отвърна Иън. — Преди месец, на метростанция „Оксфорд Съркъс“.