Стив Бери
Измамата на краля (54)

53

Антрим се насочи към склада, следван от Гари. Наоколо беше спокойно. Районът беше пълен със складови площи — една от причините да избере точно това място. Въпреки това се приближи много внимателно и леко побутна вратата. Вътре продължаваше да свети. Отрупаните с артефакти маси изглеждаха недокоснати, но Иън Дън и собственичката на книжарницата не се виждаха никъде.

— Къде са? — загрижено попита Гари.

— Казах им да чакат тук. Иди да провериш тоалетната.

Момчето заобиколи вътрешните стени, очертаващи канцеларията, и изчезна зад ъгъла. Металната врата се отвори.

Миг по-късно той се появи обратно и поклати глава.

— Не са там.

Втората врата в дъното беше затворена и блокирана от електронна ключалка. Къде бяха изчезнали? Отвлякъл ли ги бе някой? Всъщност това беше без значение. Ако някой ги бе отвлякъл, просто му спестяваше труда да се отърве от тях. Той влезе в офиса и веднага забеляза мобилния си телефон на металното бюро.

Как бе попаднал тук? Почти веднага намери отговора на този въпрос. Онова гадно хлапе, Иън Дън. Беше се сблъскал с него, но само за да измъкне телефона от джоба му. Това беше единственото смислено обяснение.

Грабна го и освети дисплея. Един имейл и нищо друго. От човека, който беше хакнал хард дисковете на Фароу Къри. Той изчете краткото, обещаващо успех съобщение. Към него беше прикачен последният файл, защитен с парола, която експертът очевидно беше успял да пробие.

Отвори файла.

— Какво е това? — попита Гари.

— Едно нещо, което очаквах — отвърна той, без да отделя очи от дисплея.

В главата му постепенно се оформи друго решение. Онова, което отначало изглеждаше добра идея, сега се превръщаше в проблем. Налагаше се сам да свърши някои неща. Майната им на онези от Ордена на Дедал. Вече разполагаше с половината от обещаната сума и това беше достатъчно. Няколкото реда от дневника на Робърт Сесил, които току-що беше прочел, обещаваха нещо далеч по-голямо. Онези ирландски адвокати преди четирийсет години бяха подушили съкровище на стотици пъти по-голяма стойност от пет милиона паунда. Спомни си колко развълнуван беше Фароу Къри във фаталния ден. Може би причината за това вълнение е била скрита именно в дневника на Сесил. Което означаваше, че той трябва да го прочете много внимателно от край до край.

Но това не можеше да стане в присъствието на Гари Малоун.

През целия си съзнателен живот не беше имал деца. Може би трябваше да си остане такъв, особено сега, когато се налагаше да бяга не само от Ордена на Дедал, но и от ЦРУ. А това беше почти невъзможно в компанията на едно момче. Особено пък на момче, чиято майка го ненавиждаше, а баща му бе бивш агент, известен със своите качества.

Малоун беше успял да се измъкне от Ордена на Дедал. А това означаваше, че той едва ли щеше да получи друга възможност да го отстрани. Следователно трябваше да изчезне.

Но какво да прави с Гари?

Най-напред обаче трябваше да се погрижи за имейла. Експертът го беше изпратил на акаунта, който лично той му беше дал. Но по-сигурните места беше запазил за себе си. Натисна няколко бутона и препрати посланието с приложения файл на добре защитен адрес, а после го изтри от паметта на телефона.

— Трябва да открием мис Мери и Иън — обади се Гари.

Той не му обърна внимание, продължавайки да мисли напрегнато.

— Може ли да използвам този телефон, за да се обадя на баща ми?

Антрим понечи да откаже, но вниманието му беше привлечено от някакъв шум отвън. Автомобилни двигатели, които бързо заглъхнаха. Отваряне и затръшване на врати. Втурна се към единствения прозорец и забеляза две коли.

От първата слязоха двама мъже. Двамата от Тауър. От втората слезе Дениз. Всички държаха пистолети в ръце.

Антрим се втурна към бюрото и издърпа чекмеджето. Пистолета го нямаше там. Спомни си, че снощи го беше оставил в хотелската стая. Беше сигурен, че днес нямаше да му трябва. Денят трябваше да бъде използван за прочистване, нищо повече. А после трябваше да отлети като волна птичка там, където го чакаха парите, и да се наслаждава на отношенията с новооткрития си син, натривайки носа на Пам Малоун.

Но нищо от това вече нямаше значение. Освен частта с парите. Но за да може да им се радва, трябваше да изчезне от склада невредим.

После изведнъж му хрумна нова идея.

— Хайде — подвикна на Гари той.

Двамата изскочиха от офиса и се насочиха към работните маси. Антрим разчиташе, че Дениз и хората й щяха да предприемат стандартните предпазни мерки и да огледат предварително терена. А това щеше да му осигури времето, от което се нуждаеше.

Той грабна пластмасовия контейнер от бетонния под, постави го на близката маса и щракна ключалките. Вътре бяха подредени осем белезникави топки, наподобяващи глина. Те бяха остатъците от специалните експлозиви, които беше използвал за взривяването на гробницата на Хенри VIII в „Уиндзор“.

Опасен материал. И доста чувствителен.

На дъното на контейнера лежаха осем детонатора. Той пъхна четири от тях в четири топки и ги активира. После грабна малко дистанционно управление, оборудвано с един-единствен бутон. Пъхна останалите четири топки и детонаторите в раницата наблизо, а после хвърли телефона си в празния контейнер и щракна ключалките. Никога повече нямаше да има нужда от него.

— Вратата отзад! — подвикна на Гари той. — Кодът е три-пет-точка-седем-точка-четири-шест.

Момчето кимна и хукна към дъното на склада. Антрим измъкна дневника на Сесил изпод стъкления похлупак и го пъхна в раницата си.

Главният вход на склада се отвори с трясък. Дениз беше начело с пистолет в ръка. Също като двамата след нея. Антрим преметна раницата през рамо и хукна към Гари, който го чакаше край задната врата на трийсетина метра отнето.

— Стой! — изкрещя Дениз.

Той продължи напред.

Изтрещя изстрел. Куршумът звънна в бетона, на сантиметри от десния му крак. Той се закова на място.

Дениз и двамата нападатели го държаха на мушка. Сега трябваше да действа внимателно. Детонаторът остана скрит в дланта му, а палецът докосваше бутона.

Отвори вратата, артикулира само с устни той, извърнал глава към Гари. После бавно се обърна с лице към нападателите.

— Горе ръцете! — заповяда единият от мъжете. — Да ги виждаме!

Антрим бавно се подчини. Пръстите на дясната му ръка се разтвориха, с изключение на палеца.

— Твоят компютърен експерт каза, че ти е изпратил дешифрирания текст на Фароу Къри — подвикна Дениз.

— Така е — отвърна той. — Но нямах време да го прочета.

Тя пристъпи към работните маси и започна да разглежда струпаните върху тях крадени книги и документи.

— Петстотингодишна тайна — отбеляза тя. — Разгадана с помощта на тези книги.

На лицето й се появи самодоволна усмивка, която никак не му хареса. Мислеше се за умница, взела ситуацията в свои ръце. Беше се подиграла с него както в Брюксел, така и тук, в Тауър. Той мразеше самонадеяните жени, особено онези, чиято арогантност бе резултат от добрия външен вид, богатството и властта. А Дениз беше точно такава.

Вниманието й беше привлечено от стъкления капак.

— Къде е дневникът на Робърт Сесил?

— Няма го.

Все още не беше обърнала внимание на пластмасовия контейнер.

— Това не е хубаво, Блейк.

— Знаеш ли какво пише в него? — попита той.

— О, да. Твоят експерт беше достатъчно словоохотлив. Никак не беше трудно да се разберем. Разполагаме с копията на хард дисковете и с целия превод.

Двамата мъже стояха зад нея, вече доста по-близо до масите. Продължаваха да го държат на мушка. Високо вдигнатите му ръце бяха напълно неподвижни. Имплозивните заряди бяха уникални. Висока температура, управляема взривна вълна, минимален шум. Ефективността им произтичаше от високата температура, фокусирана към мишената. Способна да нанесе големи поражения на различни повърхности. Включително и каменните. Интензивната топлина повреждаше тяхната структура. Това беше сигурно, особено тук. Много хартия, пластмаса, стъкла и плът.

— Този дневник ни трябва, Блейк.

Разстоянието помежду им беше петнайсетина метра. Би трябвало да е достатъчно.

— Дано изгниеш в ада, Дениз! — процеди той и натисна бутона.

После се втурна към задния вход, просна се на бетонния под и запуши ушите си с длани.

 

 

Гари беше забелязал дистанционното, което Антрим държеше в дясната си ръка. Какво ли щеше да бъде въздействието на онези глинени топки, запита се той.

Отговорът на този въпрос не закъсня.

Антрим се просна на пода в мига, в който от зоната около масите изригна ослепително огнено кълбо, насочило се към него. Беше успял да деактивира електронната ключалка малко преди тримата нападатели да насочат оръжията си към Антрим. Вратата беше открехната. Тялото му се блъсна в нея и излетя навън. Горещата ударна вълна профуча над главата му и се насочи към небето. Той се надигна и погледна назад. Огненото кълбо беше изчезнало. Масите и предметите върху тях бяха обгорели до неузнаваемост. Жената и двамата мъже лежаха на пода. Овъглените им тела димяха.

Никога през живота си не беше виждал подобно нещо.

 

 

Антрим започна да се надига. Разстоянието до взрива се беше оказало достатъчно, за да го спаси от касапницата. А и огненото кълбо беше просъществувало едва няколко секунди.

Дениз и двамата мъже лежаха мъртви. Слава богу. Всичко се беше превърнало в пепел. На пода се търкаляше само каменната плоча, но и тя беше обгоряла до неузнаваемост, напълно безполезна.

Майната им на старците от Ордена на Дедал. Тримата убити агенти бяха достатъчни, за да разчисти сметките си с тях.

Преметна раницата през рамо и се измъкна навън. Гари лежеше на бетона.

— Добре ли си? — наведе се над него той.

Момчето кимна.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това.

Гари се изправи. Имаше предчувствието, че опасността все още не е отминала.

— Да се махаме от тук! — тръсна глава той.