Стив Бери
Измамата на краля (56)

55

На тези страници аз разкривам една изключително важна тайна, която ще има големи последици, когато стане обществено достояние. Надявам се, че когато този разказ бъде разшифрован, фактът, че Нейно Величество Елизабет I не е била това, за което се е представяла, ще бъде само една любопитна подробност от историята. От баща си знам, че истината е мимолетна и променя своето съдържание в съответствие с времето и обстоятелствата. Този текст е отлично доказателство за това. Убеден съм, че читателят, който успее да стигне до него, няма да пропусне онова, което са оставили след себе си Хенри VII и Хенри VIII, а също така и думите на Катрин Пар, предназначени за самозванеца. Наградата ви за разшифрирането на този дневник е възможността да стигнете до едно място, което е било достъпно единствено за коронованите особи. Там съм оставил богатството на династията на Тюдорите. Там лежат и тленните останки на самозванеца, далече от любопитни очи, спокойни и необезпокоявани във вечния си сън. Англия имаше късмета да бъде управлявана от него, въпреки че бе нелегитимен във всяко отношение. Но нека сложим точка на угризенията. Тяхното време изтече. Аз ще легна в гроба с чисто сърце и щастлив, че няма да бъда свидетел на сгромолясването на всичко скъпо на моето семейство. Според мен допуснахме огромна грешка, позволявайки на Стюартите да стигнат до престола. Кралската власт е много повече от короната. В един момент бях решил да разкажа на Джеймс всичко, което знам. Но това беше, преди да разбера, че този човек е негоден да бъде крал. Той не знае нищо, също като всички останали. Аз съм последният. А ти, читателю, ще бъдеш първият. Направи каквото решиш с това знание. Единствената ми надежда е да проявиш онази мъдрост, която кралица Елизабет демонстрираше през всичките четирийсет и пет години на своето управление.

Онова, което търсиш, е скрито в основите на някогашното абатство „Блекфрайърс“. То било положено там далеч преди изграждането на самото абатство, а го открил монах, живял по времето на Ричард III. Достъпът до него е през някогашната винарска изба, на пода на която има замаскиран капак, скрит под една от големите бъчви. Върху нейните дъски е издълбана стара монашеска молитва: „Който пие вино, спи добре. Който спи добре, не може да прегреши. А който не прегрешава, отива на небето“.

Антрим приключи с четенето на дългата история, описана от Робърт Сесил. Седеше пред компютъра в някакво интернет кафене, а Гари стоеше до него.

— Къде е това абатство „Блекфрайърс“? — попита момчето.

Добър въпрос.

Наименованието му беше познато. То беше свързано с място, близо до Инс ъф Корт на брега на Темза. В рамките на Сити, но без никакви следи от абатство. Това име носеше само близката станция на метрото. Той придърпа клавиатурата, влезе в Гугъл, изписа БЛЕКФРАЙЪРС и потъна в четене на информацията, изскочила на екрана.

През 1276 г. доминиканските монаси преместили своето абатство от „Холборн“ в място, разположено между Темза и Лъдгейт Хил. Новопостроеното убежище получило името „Блекфрайърс“ заради тъмните роби, които носели монасите. Абатството станало известно с факта, че често се използвало от Парламента и Тайния съвет. През 1529 г. там се изслушвали пледоариите по бракоразводното дело на Хенри VIII и Катерина Арагонска. През 1538 г. Хенри VIII закрил този приорат като част от кампанията му за намаляване броя на манастирите. На другия бряг на Темза се намира известният Шекспиров театър „Глобус“. Част от актьорите му го напуснали, наели някои от бившите сгради на абатството и основали нов, конкурентен театър. През 1632 г. в една от тях се настанило Дружеството на аптекарите, но тяхната сграда изгоряла по време на големия пожар през 1666 г. От нея останала само Голямата зала, оцеляла и до наши дни. На същото място била построена железопътната гара „Блекфрайърс“, а станции със същото име има на линиите на лондонското метро — „Съркъл“ и „Дистрикт“.

— Няма го вече — промърмори Антрим. — Абатството отдавна е изчезнало.

Обзе го чувство на безизходица. Какво да прави?

— Виж какво се появи на екрана — обади се Гари.

Антрим прикова поглед в монитора. В ъгъла се беше появил символ за имейл, получен в защитения му акаунт. Той го отвори. Изпращачът беше Томас Матюс, а темата ЖИВОТЪТ ВИ.

— Иди в другия ъгъл — разпореди той на Гари.

В очите на момчето проблесна негодувание.

— Част от работата ми в ЦРУ — поясни той. — Иди там и чакай.

После отвори съдържанието на имейла.

Браво заради начина, по който избягахте от Ордена на Дедал. Трима от техните оперативни работници са мъртви. Те няма да бъдат щастливи. Вероятно вече сте наясно, че знам всичко за операция „Измамата на краля“. Знам и за начина, по който сте стигнали до светилището на Тюдорите, след като сте прочели шифрованото послание на Фароу Къри. Трябва да поговорим очи в очи. Защо да го направим ли? Защото ако откажете, ще се свържа директно със Съединените щати, а прекрасно знаете каква ще бъде темата на разговора ми с тях. Знам за сумата, която са ви платили от Ордена на Дедал. Всъщност ние с вас имаме едни и същи желания, намеренията ни също са близки. Ако искате да видите онова, което търсите, следвайте инструкциите, поместени по-долу. Искам ви там в рамките на следващия половин час. Ако не дойдете, ще ви оставя на преценката на вашите шефове, които едва ли ще останат доволни от действията ви.

Антрим отмести очи от екрана. В МИ6 знаеха всичко. Какъв избор имаше сега?

Прочете инструкциите. Мястото беше наблизо. Наистина беше възможно да стигне за трийсет минути. Раницата лежеше в краката му. Вътре се намираха дневникът на Сесил и останалите експлозиви. Трябваше да прибере оръжието на някой от нападателите в склада, но в онзи момент искаше час по-скоро да се махне от там.

Той погледна към Гари, който се беше изправил край една от витрините и гледаше навън. Матюс не беше споменал нито дума за него. Но той можеше да бъде използван.

В негова полза, разбира се.

Гари беше объркан.

Биологичният му баща все по-малко приличаше на онзи, който го беше отгледал. Раздразнителен, емоционален, с остър език. Но той беше голямо момче и щеше да се справи, въпреки че новото преживяване беше съвсем различно.

Освен това беше станал свидетел на начина, по който този човек беше изпепелил три човешки същества без никакви угризения. Жената очевидно го беше познавала, тъй като два пъти го извика по име. А той миг преди детонацията беше процедил: Дано изгниеш в ада, Дениз.

Веднъж баща му беше разговарял с него на темата убийства. Това се случи преди месец, когато той, баща му и майка му бяха в Копенхаген. Нещо, което не ти харесва, но понякога си длъжен да направиш. И Гари го разбра много добре.

Но Блейк Антрим очевидно имаше друг подход. Това не го правеше непременно по-лош, само по-различен.

В момента Антрим изглеждаше ядосан. Разстроен. Загрижен. От вчерашното му самочувствие нямаше нито следа. Особено онова, което демонстрира, когато разкри, че той е бил мъжът с майка му. Нещата се бяха променили.

Гари наблюдаваше как Антрим грабва раницата и се насочва към него.

— Трябва да вървим.

— Къде?

— На мястото, посочено в дневника. Вече знам къде се намира то.

— А баща ми?

— Няма начин да се свържа с него. Дай да видим за какво става въпрос, а после ще измислим как да го намерим.

Това звучеше логично.

— Но ще се наложи да направиш нещо за мен — добави Антрим.