Стив Бери
Измамата на краля (33)

32

Катлийн би трябвало да се досети.

Сър Томас Матюс.

Той се настани на седалката до нея.

— Никога ли няма да поумнееш? — процеди той, забравил всякакви любезности. — Как може да стреляш в магазин?! Не помисли ли, че ще пострадат невинни хора?

— Но не пострадаха, нали? — рязко отвърна тя. — Това не ви ли се струва странно?

— За какво намекваш?

— Вие ми кажете!

— Вече разбирам защо твоите началници ме предупредиха да не те забърквам в тази работа. Не си струва, казаха те.

— Онзи мъж беше въоръжен. А в магазина имаше жена и дете. Постъпих така, както трябва.

— А къде са Малоун и Иън Дън?

— Нима полицията не ги е открила?

На лицето на Матюс се появи усмивка. Мрачна и раздразнителна.

— Все си мислех, че на даден етап ще започнеш да си извличаш поука от грешките.

Всъщност тя вече го правеше.

— Къде е Ева Пазан?

— Предполагам, че е мъртва — сви рамене Матюс. — Самата ти докладва за инцидента.

— И двамата знаем, че не е така. Тази жена не съществува. Не и в Оксфорд.

Матюс седеше с изправен гръб, положил длани върху глобуса от слонова кост на бастуна си. Гледаше право пред себе си.

— Подценил съм те — обяви след дълга пауза той.

— Това означава ли, че не съм толкова тъпа, колкото очаквахте?

Той извърна глава и закова очи в нейните.

— Означава точно онова, което казах — подценил съм те.

— Какво всъщност вършите?

— Защитавам тази държава. В момента тя е изправена пред сериозна заплаха, последиците от която ще бъдат изключително тежки. Всъщност тази история е доста забележителна. Не съм вярвал, че нещо, случило се преди петстотин години, ще ни създаде толкова проблеми днес.

— Предполагам, че няма да споделите какво е то.

— Едва ли. Но искам да бъда ясен: то представлява реална заплаха, която не може да бъде пренебрегната и срещу която твоят Блейк Антрим най-накрая ни принуди да се изправим.

* * *

— Сигурен ли си, че това е той? — попита Малоун, без да откъсва очи от лицето на момчето.

— Имаше същия бастун. С бяла топка отгоре, върху която са издълбани някакви знаци. Носеше същия костюм, с който е облечен и сега. Той е!

Твърденията на Иън изглеждаха още по-невероятни, имайки предвид самоличността на възрастния мъж.

Томас Матюс. Дългогодишният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.

Като агент на Министерството на правосъдието, Малоун беше работил няколко пъти с МИ6, два от тях директно с Матюс. Един проницателен, умен и предпазлив човек. Най-вече предпазлив. Именно поради тази предпазливост присъствието му преди месец на „Оксфорд Съркъс“, където загина Фароу Къри, повдигаше купища въпроси.

Един от които се нуждаеше от спешен отговор.

— Ти каза, че Къри е бил блъснат на релсите от мъжа, който после те е напъхал в онази кола. Още ли твърдиш, че е така?

— Същият е — кимна Иън.

Малоун си даваше сметка, че отнемането на живот е неразделна част от работата на разузнаването. Но брутално убийство? Тук, на английска земя, осъществено от английски агенти? И жертвата е служител на близък съюзник? С прякото участие на ръководителя на службите? Този факт повишаваше залозите неимоверно.

Антрим се беше забъркал в нещо много голямо.

— Вече доста време седи в колата при нея — загрижено отбеляза Иън.

Притеснението му бе напълно основателно.

— Мислиш ли, че е в беда? — добави момчето.

О, да. И още как.

* * *

Катлийн ясно разбираше положението си. Беше изцяло във властта на Матюс.

— Госпожице Ричардс, тук става въпрос за изключително важна операция, от която се интересува лично министър-председателят. Както ти правилно отбеляза в Куинс Колидж, законите са заобиколени, а може би и директно нарушени. Но да не забравяме, че става въпрос за националната сигурност.

Тя веднага усети неизказаното, което се криеше зад тези думи: Защо продължаваш да създаваш проблеми?

— Вие ме повикахте — изрече на глас тя.

— Така е. Но вече разбирам, че съм допуснал грешка.

— Не ми дадохте шанс да направя каквото и да било.

— Тук грешиш. Дадох ти всички шансове. Но ти реши да действаш по свой начин. — Матюс се поколеба за миг, после добави: — Информиран съм за въпросите, които си задала на хората от охраната в Оксфорд, знам и за срещата ти в Инс ъф Корт. Трябваше да послушаш съветите, които ти дадох в Куинс Колидж.

— А вие трябваше да сте по-искрен с мен.

Той се засмя.

— За съжаление, това е лукс, който не мога да си позволя.

Тя не беше съгласна.

— А сега какво? — попита.

— Рано или късно непослушни като теб стигат до края на пътя си.

— Значи съм безработна, така ли?

— Де да беше толкова лесно. Интересите на националната сигурност, за които споменах преди малко, изискват извънредни мерки. Лично аз рядко прибягвам до тях, особено вътре в страната. Но тук нямам избор.

Думите му решително не й харесаха.

— Не можем да позволим на неспокоен дух като теб да си отвори устата — заключи Матюс и посегна към ръчката на вратата.

— Ще ме убиете ли?

Той отвори вратата, измъкна се навън и я затръшна след себе си.

Обзе я паника.

Двама мъже моментално заеха предните седалки.

Тя се изви като дъга и нанесе силен ритник на вратата до себе си. После съобрази, че е по-добре да счупи стъклото, и отново вдигна крак. Единият от мъжете се обърна и заби дулото на пистолета си в корема й. Очите им се срещнаха.

— Стой мирно или ще те гръмна на място! — изсъска той.

* * *

Малоун видя как Томас Матюс излезе от колата, а на предните седалки седнаха двама мъже. После главата на Ричардс изчезна, заменена от подметките й, които заблъскаха по задното стъкло.

— Тя е в беда! — уплашено рече Иън.

Улицата отново беше блокирана от трафика. Колата нямаше как да потегли бързо.

— Да й помогнем! — подхвърли момчето.

— Имаш ли някаква идея?

— Мисля, че да. Досега винаги ми е помагала.

* * *

За пръв път в живота си Катлийн разбра какво означава да се вцепениш от ужас. И друг път беше попадала в заплетени ситуации, но винаги беше успявала да избегне най-лошото. Разбира се, с цената на мъмрене и други наказания от страна на шефовете й поради поетите рискове. Но те винаги идваха по-късно, когато опасността вече беше отминала.

Сега обаче беше различно. Мъжете отпред щяха да я убият.

Съмняваше се, че това щеше да стане в полицейската кола. Което не беше изключено, ако продължаваше да се съпротивлява. Затова тя обърна нужното внимание на забития в корема й пистолет и престана да рита.

— Седни нормално — заповяда мъжът и се отпусна обратно на предната седалка, но пистолетът му остана насочен в нея.

Патрулката се отлепи от тротоара и се включи в двупосочния трафик. Колите покрай тях пълзяха едва-едва, като непрекъснато спираха и потегляха.

Търпение, каза си тя. Запази спокойствие. Изчакай подходящия момент.

Но кога? Къде? Как?

Перспективите съвсем не изглеждаха розови.