Стив Бери
Измамата на краля (32)

31

Малоун видя как Катлийн Ричардс сваля пистолета, но без да отделя очи от лицето му. Той също държеше оръжието си в ръка.

— Какво стана? — попита той, обръщайки се към мис Мери.

— Мъжът, който се изтърколи по стълбите, направи опит да избяга, но тази жена беше отвън и стреля през стъклото.

— Имаше пистолет, прикрепен към глезена му — добави Ричардс. — Насочи го към мен, а аз реших, че няма смисъл да чакам, за да видя какво ще се случи.

— Онзи мъж откри огън и хората изпаднаха в паника — рече Иън и посочи Ричардс. — Тя залегна на тротоара, а това му даде възможност да изчезне.

— Не успях да го хвана на прицел, защото наоколо имаше много хора — оправда се Ричардс.

— Никой не е ранен, така ли?

— Никой — кимна тя.

В далечината се разнесе вой на сирени, който бързо се приближаваше.

— Оставете на мен да се разправям с полицията — подхвърли Ричардс, обръщайки се към Малоун.

— С удоволствие, защото ние си тръгваме.

— Ще ви помоля да не го правите, господин Малоун. Трябва да поговоря с вас. Изчакайте да се оправя с полицията. Ще ви отнема само няколко минути.

След кратък размисъл той кимна. Защо не? Освен това имаше въпроси към нея.

— Качете се горе в апартамента — предложи мис Мери. — Изчакайте там, докато си тръгнат. Аз ще помогна на младата дама да се оправи. Ще кажа, че е имало опит за грабеж, но нейната намеса е прогонила крадците.

Той нямаше нищо против.

— Добре. Ние с Иън ще бъдем горе.

 

 

Катлийн успя да направи бърза оценка на Котън Малоун. Напрегнат, фокусиран, смел. Конфронтира се с нея спокойно, без никакво колебание.

Тя нямаше друг избор, освен да стреля по нападателя. Той отвърна на огъня и това я принуди да помисли за невинните хора наоколо. Но непознатият или беше най-слабият стрелец на света, или нарочно се беше целил високо, за да предпази минувачите. Онова, което беше научила през последните няколко часа, я караше да си мисли, че по-скоро е второто. И само усили объркването й.

Воят на сирените стана оглушителен. Миг по-късно пред магазина заковаха две патрулни коли с включени аварийни светлини. От тях изскочиха четирима униформени полицаи, които бързо се насочиха към магазина. Тя вече беше извадила служебните си документи от АБТОП, но водещото ченге не им обърна никакво внимание.

— Предайте оръжието си — заповяда той.

Правилно ли беше чула?!

— Защо?

— Някакъв мъж с пистолет се опита да ограби книжарницата — намеси се по-възрастната жена. — А тази дама му попречи.

Двама полицаи останаха да охраняват вратата, а другите двама не изглеждаха впечатлени от показанията на собственичката.

— Оръжието! — повтори първият.

Катлийн му го подаде.

— Арестувай я!

Другият полицай хвана ръцете й и се опита да ги извие назад. Катлийн се завъртя, блокира хватката и заби коляно в слабините му. Онзи изпъшка и се преви на две. А тя се обърна към другия, готова да се разправи и с него.

— Лягай долу! — заповяда ченгето и насочи пистолета в гърдите й.

Тя не помръдна.

— Защо правите това?

— Долу!

Останалите двама униформени напуснаха позицията си до вратата и се изправиха от двете й страни. Тя за миг се поколеба, но после отстъпи. Шансовете й срещу трима въоръжени мъже бяха равни на нула.

— Вдигни ръце и лягай на пода!

Катлийн се подчини. Ръцете й отново бяха извити назад и блокирани с пластмасови белезници, които болезнено се впиха в кожата й.

Изправиха я на крака и я поведоха навън.

 

 

Малоун се завъртя и закова очи в лицето на Иън.

— Къде е флашката?

— Не се хвана на номерата на мис Мери, нали? — усмихна се момчето.

Тя наистина прояви прекалено старание да го насочи към металната кутия. А и цветът на флашката вътре беше друг.

Иън бръкна в джоба си, извади флашката и му я подхвърли.

— Мис Мери е адски умна, нали? — гордо подхвърли той.

Такава беше. Освен това и смела. Не е лесно да разиграеш такъв блъф с опрян в главата пистолет.

— Мисля, че онези хора доста ще се ядосат, когато разберат измамата — добави Иън.

— О, със сигурност. Ще се погрижиш ли за мис Мери?

— Можеш да разчиташ на мен.

Малоун гледаше флашката, припомняйки си записаното в нея. Явно щеше да се окаже, че джакпотът се крие в последния, защитен с парола файл.

— Защо избяга от кафенето? — обърна се към Иън той.

Вече беше задал този въпрос, но не бе получил отговор.

— Защото не обичам непознатите — отвърна момчето. — Особено онези, които приличат на ченгета.

— Аз също съм непознат.

— Ти си различен.

— Какво те уплаши в онази кола, след като открадна флашката?

Лицето на Иън се сбърчи в напрегнат размисъл.

— Кой казва, че съм се уплашил?

— Ти.

— Онези двамата щяха да ме убият. Видях го изписано върху лицето на по-стария, преди да го напръскам със спрея. Щеше да прибере флашката и да ме убие. Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо. — Момчето замълча, после с въздишка добави: — Прав си. Наистина бях уплашен.

Малоун си даде сметка какво му струва това признание. Особено след като беше обявил, че не вярва на никого и на нищо.

— Затова избягах от кафенето. Видях същото изражение в очите на онези с палтата. И то никак не ми хареса. За пръв в живота си усетих какво е някой да те иска мъртъв.

— Това ли беше причината да заминеш за Съединените щати?

— Един ден попаднах на онзи мъж, който ми предложи пътуване до Щатите като най-доброто място за мен. Знаех, че работата не е чиста. Но там щеше да ми бъде по-добре, отколкото тук. Просто исках да се махна.

На долния етаж цареше тишина.

Малоун измъкна телефона си и набра предварително вкарания номер.

— Държа Иън и флашката — докладва на Антрим той. — Но възникна един проблем…

Разказа му за инцидента преди малко, включително и за появата на агент на АБТОП, чието име не му беше известно.

— Не ми харесва намесата на властите — процеди Антрим. — Можеш ли да се измъкнеш?

— Мисля по въпроса. Как е Гари?

— Справя се добре. Тук всичко е спокойно.

— А къде е това тук?

— Говорим по открита линия. Звънни ми, когато си готов да тръгнеш, и аз ще ти кажа къде ще се срещнем. И побързай, Малоун.

— Ще се постарая.

Той изключи и се запита какво става долу. После отиде до прозореца и надникна навън.

 

 

Изведоха окованата с белезници Катлийн и спряха минувачите, за да я преведат до чакащите полицейски коли. Тя се намръщи на начина, по който я гледаха. Очевидно се питаха коя е и какво е извършила. Какъв смисъл имаше да я арестуват? И да я унижават? Тя беше агент на АБТОП и не беше извършила никакво нарушение.

Прекосиха платното и се насочиха към една от патрулките с отворена задна врата. Напъхаха я вътре и затръшнаха вратата. Уличният шум се стопи. Хората продължаваха да сноват наоколо. През затъмненото стъкло се виждаше книжарницата, пред която стоеше собственичката. Никой от четиримата полицаи не си направи труда да разговаря с нея. Това правеше нещата още по-подозрителни.

Какво ставаше?

 

 

Малоун видя как поведоха Ричардс към една от полицейските коли. Ръцете й бяха на гърба, оковани с белезници.

— Защо я прибраха? — попита Иън.

— Може би изобщо не е агент на АБТОП.

— Истинска е — поклати глава момчето.

Малоун беше на същото мнение. Всичко около тази жена беше реално.

Трафикът по тясната улица се възобнови с пълна сила. Колите се движеха плътно една след друга. Патрулките бяха спрели до отсрещния тротоар с включени сигнални светлини. Как трябваше да действа той оттук нататък? Очевидно разговорът с нея нямаше да се състои. Дали не трябваше да предаде флашката на Антрим, а после да си тръгнат за дома?

Нещо не беше наред. Как онези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат именно в тази книжарница? И откъде знаеше името му агентката на АБТОП?

Освен това въпросът за сигурността на Иън продължаваше да стои открит.

На улицата спря черен седан, от който слезе възрастен мъж с посребрена коса, облечен в костюм с жилетка. Подпирайки се на бастуна си, той прекоси платното към полицейските автомобили, заобиколи онзи, в който бяха напъхали жената, а после отвори вратата и се настани до нея.

Иън се взираше във възрастния мъж така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Никога нямаше да забрави това лице.

— Този беше в колата на Оксфорд стрийт и искаше флашката — прошепна той. — Именно той заповяда на другия да ме убие! Сигурен съм, че беше той!