Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (97)

97.

ТЪРПЕНИЕ.

Това е игра на чакане, нали така? Толкова поне бях успял да разбера тази вечер. Знаех дори и как на военен жаргон наричаха онова, което се канех да направя.

ИИ. Измъкни се и изчезни.

Огледах пресечения терен зад мен и видях, че мога да се хлъзна назад в малка падинка, която щеше да ми осигури малко прикритие и по-късно щеше да ми позволи да се измъкна или на изток, или на запад. Можех да променя позицията си, без те да разберат.

Това щеше да ми осигури малко предимство.

А в момента бих приел каквото и да е предимство. Усещах, че вече съм мъртъв. Не виждах никакво спасение за момента. Така че падинката или, както се оказа по-късно, улеят, ми се струваше адски примамлива перспектива.

Помислих си за Старки, Грифин и Харис. Колко добри са, как ми се иска да ги бия, особено Старки. Той беше умният, командирът и най-жестокият от тримата. После пак ми дойде на ума какво бе казал Сампсън — никакви пленници. Само че и те мислеха така.

Започнах да пълзя на заден. Наричах го хлъзгане, но то си беше живо заравяне в листата и пръстта. Но тъй или иначе, успях да се промъкна в падината, без да ме гръмнат. Бях целият налепен с репеи. Не бях сигурен, но ми се струваше, че от гората не могат да ме видят. Във всеки случай, никой не ме гръмна в главата. Поне засега. Това беше добър знак, нали? Сам по себе си победа.

Притиснал плътно лице в пръстта, аз бавно се изтърколих странично в улея. Не можех да дишам добре. Продължих да пълзя напред и скоро се оказах на повече от двайсет метра от първоначалната си позиция. Не рискувах да вдигам глава и да гледам, но знаех, че ъгълът ми спрямо гората и хижата се е променил значително.

Дали тези боклуци не ме гледат отнякъде? Май не. Ама да не би да съм прав все пак?

Спрях и се заослушвах напрегнато.

Не се чуваше нито изпукване на съчка, нито изшумоляване на отместено клонче. Само постоянното свистене на вятъра.

Притиснах ухо към земята, на всичко готов, само и само да получа дори нищожно предимство. Нищо.

После почаках още малко.

Търпение.

Онези неща, които Сампсън ми бе разправял за рейнджърите, бавно изплуваха в паметта ми. Странни факти. Говореше се, че били убивали по петдесет и петима виетконгци за всеки рейнджър по време на войната. Така поне разправяха. Във виетнамската война имаше само един рейнджър, регистриран официално като „изчезнал по време на акция“. Всички останали са били убити, всички до един.

Може би те си бяха отишли, избягали са, но се съмнявах. Как така ще ме пуснат да си ходя жив? Не биха могли… Не, Старки не би го позволил.

Чувствах вина, че съм изоставил Сампсън, но не си позволих да мисля за това. Не биваше. Не сега. По-късно. Ако изобщо имаше по-късно.

Видим ли ги, веднага откриваме огън.

Никакви предупреждения, Алекс.

Разбираш ли какво ти казвам?

Отново запълзях, завивайки на североизток, както ми се струваше. Дали те също не ме следяха?

Спрях.

Нова позиция.

Изчаках още малко. Всяка минута ми изглеждаше като десет. След това видях нещо да се движи. Господи! Това пък какво беше? Рис, който си хапваше сладко от собствените си изпражнения. Може би на около двайсет, двайсет и пет метра от мен. Без да се притеснява от мен. Има си хас — та той си беше у дома.

Чух, че някой се приближава, и то страшно близо до мен.

Как можа да се доближи толкова близо до мен, без да го чуя?

Мамка му, та той вече е отгоре ми!