Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (113)

113.

Извадиха ме от багажника и безцеремонно ме хвърлиха на земята. Ударих си опашката и ме заболя страшно. И това бе само началото, знаех си. Тия копелета щяха да ме измъчват и чак след това да ме убият. Ръцете ми бяха вързани и не можех да ги спра по никакъв начин.

Полковник Уокър се наведе и ми разкъса ризата отпред. Другият в това време ми свали обувките, а после и панталоните.

Изведнъж се оказах гол и треперещ в гората, нейде из пустошта на щата Ню Йорк. Беше студено, някъде към пет градуса.

— Знаеш ли какво ми е действителното престъпление? — попита ме Хътчинсън. — Знаеш ли какво направих, когато нещата се объркаха тогава така? Издадох заповед да се отвръща на удара. Те избиваха и осакатяваха хората ми. Това си беше чист тероризъм и садизъм. Опитваха се да ни сплашат по всякакъв начин. Аз обаче не се плаша толкова лесно. Отвръщах на удара, Крос. Точно както сега.

— Ти си избивал и цивилно население, опетнил си честта на командването — изплюх аз думите презрително.

Генералът се наведе над мен.

— Ти не си бил там, затова недей ми казва какво съм и какво не съм направил. В долината Ан Лао ние победихме. Тогава обичахме да казваме, че на света има два типа хора — ебачи и ебани. Аз съм от ебачите, Крос. Познай пък ти в такъв случай към кои спадаш.

Полковник Уокър и другият мъж вече бяха извадили четките и боите и започнаха да ме плескат с леденостудена боя.

— Помислих си, че това ще ти допадне — каза Уокър. — Аз също бях в долината Ан Лао. И за мен ли ще разкажеш на Уошингтън Поуст?

Нищо не можех да направя, за да ги спра. И нямаше никой, който да ми помогне. Бях гол пред целия свят, съвсем сам, че на това отгоре и ме боядисваха. Слагаха си визитката, преди да ме очистят.

Треперех неудържимо. По очите им се познаваше, че това — да ме убият — не означава нищо за тях. Те бяха убивали и преди. Оуен Хандлър например.

Колко ли още ми оставаше? Няколко минути? А може би няколко часа мъчения? Не повече.

Откъм тъмнината прогърмя изстрел. Като че ли дойде оттатък двата фара на синия седан, с който ме бяха докарали дотук. Какво, по дяволите, беше това?

На лицето на полковник Уокър, точно под лявото му око, цъфна тъмна дупка. Бликна кръв. Той залитна назад и с тъп удар се просна на земята. Задната част на главата му я нямаше, просто беше изчезнала.

Вторият войник се опита да се наведе и куршумът го удари в долната част на гръбнака. Той извика и се строполи върху мен.

Видях как откъм гората започнаха да тичат някакви хора, поне половин дузина. Преброих девет, десет. Изобщо не можех да разбера кои са. Кой, по дяволите, бе тръгнал да ме спасява?

После, когато се приближиха и луната бегло освети чертите им… Боже господи! Не ги познавах, но разбрах откъде бяха дошли и кой ги бе изпратил с цел или да ме проследят, или да убият Хътчинсън.

„Призрачните сенки!“

Значи хората на Тран Ван Лу са ме следили. Или Хътчинсън.

Говореха си на виетнамски. Не разбирах нито дума. Двама от тях награбиха генерала и го блъснаха на земята. Започнаха да го ритат в главата, в гърдите, в корема и гениталиите. Той крещеше от болка, но побоят не спираше — те сякаш не го чуваха.

Мен ме оставиха на мира. Но изобщо не хранех илюзии — бях свидетел на всичко това. Лежах, притиснал лице в земята, и наблюдавах нападението от най-ниската възможна гледна точка. Побоят, нанесен на генерал Хътчинсън, сякаш бе нереален, кажи-речи нечовешки. Сега те бяха започнали да ритат полковник Уокър и другия войник. Биеха мъртвите! Един от тях се спря, извади назъбен нож и резна Хътчинсън. Писъкът му процепи нощта. Бе ясно, че искаха да измъчват генерала, а не да го убиват. Искаха да тероризират и убиват, да сеят смърт и ужас.

Един от хората на Лу извади сламена кукла и я хвърли върху Хътчинсън. След това мушна генерала в стомаха. Хътчинсън отново писна. Обаче раната в стомаха не бе фатална. Изтезанията щяха да продължат. И рано или късно всички щяхме да свършим с боядисани тела.

Вярвам в ритуалите и символизма, вярвам и в отмъщението.

Това бяха думите на Тран Ван Лу, когато бях при него в затвора.

Един от хората му най-сетне дойде и при мен. Свих се на топка. Този път никой не можеше да ме спаси. Знаех плана на „Призрачните сенки“ — да сеят смърт и ужас, да отмъстят за предните си, които са били избити, но останали непогребани.

— Искаш да гледаш? — попита ме мъжът. Гласът му бе изненадващо спокоен. — Или да си вървиш? Свободен си да си вървиш, детектив.

Вперих поглед в очите му, забравил да дишам.

— Да си вървя.

Призрачната сянка ми помогна да се изправя, свали ми белезниците и ме отведе настрана. После ми подхвърли някакви парцали да се избърша. Друг един ми донесе дрехите и обувките. И двамата се държаха почтително.

След това ме закараха до портала на Уест Пойнт, близо до 9W, където ме освободиха, без да ми сторят нищо лошо. Не изпитвах и капка съмнение, че такива са били изричните заповеди на Тран Ван Лу.

Хукнах да пратя помощ на генерал Хътчинсън и хората му, но знаех, че вече съм закъснял.

Пехотинеца ги беше убил.