Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (59)

59.

Изтичахме долу до колата ми и по пътя Деймън ми разказа какво се е случило с приятеля му Рамон. Ръцете му трепереха неудържимо.

— Той взе Е, тате. От два дни го взема.

Знаех какво е това Е, което всъщност беше последният популярен наркотик в района на Вашингтон, особено сред учениците.

— Рамон не беше ли на училище? — попитах го аз.

— Не. И вкъщи не се е прибирал. Криеше се в една запусната къщичка край реката.

Познавах района около реката и подкарах натам с червена лампа на покрива и виеща сирена. Познавах Рамон Рамирес, както и родителите му — бяха музиканти и наркомани. Рамон играеше баскетбол с Деймън. Беше на дванайсет години. Питах се дали и Деймън е нагазил и колко, но сега не беше време за такива въпроси.

Спрях колата и двамата с Деймън влязохме в порутената къща, съвсем близо до Анакостия. Къщата беше триетажна и повечето от прозорците й бяха заковани с дъски.

— Идвал си тук и преди? — попитах аз Деймън.

— Да, идвал съм. Дойдох да помогна на Рамон. Не можех да го оставя просто така, нали?

— Беше ли Рамон в съзнание, когато го остави?

— Да. Но зъбите му бяха здраво стиснати и след това започна да повръща. От носа му потече кръв.

— Добре, дай да видим как е. Не изоставай.

Притичахме по някакъв тъмен коридор и свърнахме зад ъгъла. Миришеше на изгнил боклук и неотдавна пален огън.

И тогава дойде изненадата. В малката стаичка пред нас имаше двама санитари и една лекарка — и тримата се бяха надвесили над момчето. Виждах черните маратонки на Рамон и навитите крачоли на панталоните му. Не помръдваше.

Лекарката се надигна. Бе висока и едра жена, с приятно лице. Не я познавах. Приближих се към нея и й показах картата, която не я впечатли особено.

— Аз съм детектив Крос — представих се. — Как е момчето?

Жената впери тежък поглед в мен.

— Аз съм Кайла Коулс. Работим по случая. Все още не знам. Някой се обадил на 911. Ти ли се обади?

Последният въпрос бе отправен към Деймън. През това време разбрах, че това е лекарката, за която ми говори Нана.

Деймън веднага отговори:

— Да, госпожо.

— А ти да си вземал някакъв наркотик? — попита го тя.

Деймън ме погледна, после отново върна погледа си към доктор Коулс.

— Не вземам наркотици. Тъпо е.

— Обаче твоят приятел взема, нали? Ти с тъпаци ли дружиш?

— Аз се опитвах да му помогна. Това е всичко.

Погледът на доктор Коулс бе суров, но тя само кимна.

— Вероятно си му спасил живота.

Двамата с Деймън чакахме в мрачната и воняща стая, докато накрая разбрахме, че Рамон ще прескочи трапа. Този път. Кайла Коулс стоя там през цялото време. Въртеше го, опипваше го и се надвесваше над него като ангел пазител. Преди да го отнесат към линейката, Деймън каза няколко думи на Рамон. Видях го как му стисна ръцете. Беше почти два часът, когато най-сетне излязохме от съборетината.

— Добре ли си? — попитах аз.

Той кимна, но изведнъж целият започна да трепери, заби глава в ръката ми и заплака.

— Няма, няма. Всичко е наред — успокоявах го аз. — Всичко е наред.

Обгърнах раменете на Деймън и двамата се отправихме към къщи.