Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (95)

95.

Изведнъж наоколо бе настанала ужасяваща тишина. Сякаш нищо не бе станало, сякаш двамата бяхме останали съвсем сами в целия свят. До нас долиташе далечният рев на река Джакс, в клоните чуруликаха птички. По ствола на един дъб пробяга катеричка.

С изключение на това, нищо наоколо не помръдваше. Поне аз нищо не виждах.

Тръпки да те побият.

Бях започнал да изпитвам лошо чувство — че бяхме попаднали в капан. Те са знаели, че ще ги проследим. Сигурно е било така. Това, в края на краищата, беше техен терен, не наш. И Сампсън беше прав — това си беше война. Намирахме се в зоната на бойните действия, и то на територията на врага. Томас Старки бе командир на противниковите сили, а той бе добър в тази работа. И тримата бяха професионалисти.

— Мисля, че едното момиче там мърда — прошепна Сампсън. — Отивам да проверя, Алекс.

— И двамата ще отидем — възразих аз, но Сампсън вече се бе измъкнал от прикритието на дърветата.

— Джон — подвикнах аз след него, но той не се обърна.

Гледах го как тича към момичето, ниско снишен. Движеше се бързо, почти до земята. Биваше го Сампсън в тези неща, в боя. Той също е бил на бойното поле.

Бе преполовил разстоянието до момичето, когато от гората вдясно от него откриха огън.

Все още не можех да видя никого — виждах само виещия се над листака дим.

Сампсън бе ударен и падна тежко на земята до едно дърво и от него останаха да се виждат краката и част от гърба му. Единият крак потрепна. След това нищо.

Сампсън повече не помръдна.

Трябваше да се добера по някакъв начин до него. Но как? Пропълзях по корем до следващото дърво. Чувствах се безтегловен и всичко наоколо като че ли бе станало нереално. Абсолютно нереално. Стрелбата отново прозвуча. Куршумите пищяха, рикоширайки от камъните, или се забиваха с тъпо тупкане в близките дървета. Май не ме удариха, но попаденията бяха адски близко. Огънят беше интензивен.

Струйките дим от оръжията се издигаха някъде вдясно от мен. Усещах и мириса на барут.

Дойде ми наум, че няма да можем да се измъкнем от тази каша. Виждах Сампсън много добре. Той не помръдваше. Дори не потрепваше. Не можех да стигна до него. Бяха ме заковали здраво. Последният ми случай. Бях казал това още от самото начало.

— Джон — подвикнах аз. — Джон! Чуваш ли ме?

Изчаках няколко секунди, после пак извиках:

— Джон! Мръдни малко, Джон!

Моля те, кажи нещо. Моля те, мръдни.

Нищо.

Освен още един залп разпокъсана стрелба откъм гората.