Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (71)

71.

На другата сутрин нюйоркските вестници тръбяха за убийството на четири момичета на повикване, тяхната мадам и охраната. Жените бяха виетнамки и тайландки и само поради този факт аз се свързах с детектива, заел се с разследването в Манхатън. До този момент нюйоркската полиция не бе стигнала доникъде със случая. Помислих си дали да не отида дотам, но други, по-належащи, неща не ми даваха мира.

Имаше една важна нишка, която дори не бях се захващал сериозно да проверя — Пехотинеца. Кой, по дяволите, беше той? Или тя. И защо се свързваше с мен по имейла? Какво се опитваше да ми каже тази тайнствена личност?

Оуен Хандлър ми беше дал няколко имена и аз помолих Рон Бърнс да провери няколко от тях. Най-интересният за мен беше Тран Ван Лу, бивш разузнавач от южновиетнамската армия, който понастоящем живееше в Съединените щати.

Обаче имаше една уловка, и то голяма. Тран Ван Лу чакаше изпълнение на смъртна присъда във Флорънс, Колорадо. Бе признат за виновен в убийството на девет души в Ню Арк и Ню Йорк. Знаех някои неща за федералния затвор във Флорънс и дори веднъж ходих дотам. Това бе втората уловка. Там лежеше Кайл Крейг, моят зъл дух. Той също чакаше изпълнение на смъртна присъда.

Затворът във Флорънс бе едно от онези, така наречени места за задържане със супермаксимална сигурност. Такива вече бяха въведени в трийсет и девет щата. Отделението на смъртниците се намираше в блок с усилена сигурност — нещо като затвор в затвора. Оказа се небиеща на очи пясъчножълта сграда с изключително засилена охрана както отвън, така и отвътре. Това бе утеха за мен, тъй като вътре се намираше Кайл Крейг, а той винаги се бе отнасял с презрение към сигурността на затворите.

Двама души тежковъоръжена охрана ме съпроводиха до отделението на смъртниците. Докато вървяхме по иначе празния и ярко осветен коридор, слухът ми не долови нищо от обичайния хаотичен шум, присъстващ във всеки затвор, но мислите ми и без това блуждаеха из други места.

Бях пристигнал в Колорадо около обед. На домашния фронт нямаше нищо ново и се надявах тази вечер да си бъда у дома във Вашингтон. Обаче Нана не пропускаше нито една възможност. Преди да тръгна за насам, тя ме накара да седна и ми разказа една от нейните истории. Наричаше я Историята на хилядата топчета.

— Чух я по радиото, Алекс. Това е истински случай и ти я казвам така, както съм я чула аз. Имало един човек, който живеел в Южна Калифорния, някъде около Сан Диего май беше. Имал си семейство. Хубаво семейство, и работел упорито, много упорито, даже и през почивните дни. Да ти звучи познато?

— Това важи за много хора — отвърнах аз. — И за мъже, и за жени. Карай нататък, Нана. Разкажи ми за този трудолюбив човек, с изключително семейство, който живеел близо до Сан Диего. Какво станало с него?

— Ами какво. Този човек имал дядо, който боготворял както него, така и семейството му. Той забелязал, че внукът му работи твърде много, и именно той му разказал за топчетата. Казал му, че човек живее средно по седемдесет и пет години. Това означавало три хиляди и деветстотин съботи — да си играе, когато е малък, и да ги прекарва със семейството си, като порасне и помъдрее.

— Разбирам — обадих се аз. — Или да си играе, като порасне. Или пък да изнася лекции на всеки, който е готов да го слуша.

— Шшт, Алекс. Слушай сега. И така дядото пресметнал, че на внука му, който бил на четиридесет и три години, му остават още хиляда шестстотин и шейсет съботи. Статистически, така да се каже. Той донесъл два големи буркана и ги напълнил с прекрасни стъклени топчета, тип котешко око. Дал ги на внука си. И му казал, че всяка събота трябва да изважда по едно топче от буркана. Само по едно и само като знак, че му остават още толкова много съботи, които са безценни. Помисли за това, Алекс. Ако имаш време.

И ето че сега бях в затвор с пределно усилена охрана. И то в събота. Но не мислех, че пропилявам деня, напротив, ни най-малко. Но тъй или иначе, си спомних за приказката на Нана.

Това бе моят последен случай. Трябваше да бъде. Това бе краят на пътя за детектив Алекс Крос.

Докато крачех към килията на Тран Ван Лу, съсредоточих мислите си върху случая. Той би могъл да направи така, че идването ми дотук да си струва едното топче.

Или поне така се надявах.