Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (35)

35.

На другата сутрин се събудих сам с усукани около тялото ми чаршафи. Бях вече посвикнал малко с това си състояние, но вече ми бе писнало от него, особено след като знаех, че Джамила спи в другата стая.

Полежах малко в леглото, мислейки си за други хора, които сутрин се събуждат с чувството, че са самотни, макар че споделят леглото с някой друг.

Най-сетне станах, облякох си къщните дрехи и стъпвайки на пръсти, отидох да проверя какво прави Джамила.

Почуках тихичко на вратата.

— Будна съм — чух й гласа, който ми прозвуча като музика. — Влизай.

Бутнах вратата и тя се отвори с едва доловимо изскърцване.

— Добро утро, Алекс — поздрави ме тя. — Спах много добре.

Тя седеше в леглото, облякла бяла тениска с черни букви отпред — ПУСФ^[1]. Засмя се.

— Секси, нали?

— Всъщност да. Детективите също могат да бъдат секси. Самюъл Джаксън в Шахта, Нам Грайър във Фокси Браун. Джамила Хюз в стаята за гости.

— Я ела за малко тук — прошепна тя. — Само за минутка. Ела тук, Алекс. Това е заповед.

Приближих се към нея, тя разтвори прегръдките си и аз се хлъзнах в тях, сякаш цял живот съм бил там. Приятно.

— Къде беше снощи, когато имах нужда от теб? — попитах я.

— Ами ето тук, в стаята за гости. — Тя се усмихна и ми намигна. — Виж какво, не искам да оставя у децата ти погрешни впечатления, но…

Вдигнах подканящо вежда:

— Но какво?

— Само но. Останалото го оставям на теб.

Докато закусвахме — в кухнята, без витите салфетки, — казах на Нана и децата, че през останалата част от деня двамата с Джамила ще се разходим из Вашингтон. Че искаме да останем малко сами. Децата просто кимнаха над чиниите си — това можеше да се очаква, с една дума.

— Значи да не ви чакам за вечеря? — обади се Нана. — Така ли?

— Така — кимнах аз. — Ще хапнем някъде навън.

— Аха — каза Нана.

— Аха — повториха децата.

На около шест-седем километра аз спрях колата пред номер 2020 на О стрийт. Доста хора биха изпитали трудности да намерят това място или пък каквато и да било информация за Дома на О стрийт. Отвън няма никаква табела, която да указва, че това не е частно жилище. Повечето гости на Дома идваха тук по препоръка на някой друг. Аз пък познавах собственика чрез едни мои приятели от ресторант „Кинкед“ във Фоги Ботъм.

Двамата с Джамила влязохме вътре, където аз се регистрирах, след което бяхме заведени до Дървената хижа. По пътя забелязахме, че всяка свободна площ, всяка чупка, всеки перваз бяха претъпкани с антики — кукли, литографии, бижута — в стъклени кутии. Вървяхме подир пиколото, без да промълвим и дума.

Изведнъж с мен стана нещо странно. През ума ми мина мисълта: Хайде, пак почвам. Това едва не ме накара да спра и да се върна в колата. Но нещо в мен ми каза да не се отказвам, да не си заключвам чувствата, да се доверя на Джамила.

Никой от нас не промълви дума, докато пиколото не излезе.