Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (68)

68.

Тримата убийци са били тук. Не можех да се отърва от тази мисъл, усещах го с кръвта си, с цялото си тяло.

Двамата със Сампсън минахме по главната алея, водеща към Тайър Хол. На плаца встрани маршируваха няколко кадети, излезли на единично обучение. Когато се приближихме по-близо, видях, че в земята, на местата, където кадетите трябва рязко и безупречно да променят посоката, са набити малки колчета. Усмихнах се. През ума ми мина мисълта колко неща в живота ни са просто илюзия. Може би дори и „фактите“, които събирах по този случай.

— Какво мислиш за помощта, която получаваме? — попита Сампсън. — От оня Пехотинец. Не ми харесва, Алекс. Много е удобно, много лесно. Във всички тези случаи с убийства става дума за накисване на други хора.

— Прав си, нямаме никаква причина да вярваме на информацията, която получаваме. Така че не й вярвам. От друга страна обаче, наистина така и така сме тук, защо да не поговорим с Хандлър. Нищо няма да ни стане.

Сампсън поклати глава и промърмори със съмнение:

— Дано.

Веднага като прочетох имейла от Пехотинеца, се бях обадил в катедрата по история. Бяха ме уведомили, че професор Хандлър в момента е на лекция, която ще продължи от единайсет до обяд. Имахме да „убием“ двадесет минути, затова пообиколихме малко из академията. Огледахме Уошингтън Хол — огромна триетажна сграда, където могат да седнат да обядват всички кадети едновременно. Казармите „Айзенхауер“ и „Макартър“, кадетската църква, както и някои неповторими изгледи към реката.

Покрай нас непрекъснато течеше поток от забързани кадети. Бяха облечени в сиви ризи с дълги ръкави, с черни връзки, сиви панталони с черни галони и колани с месингови катарами, които светеха като слънца от непрекъснатото лъскане.

И всички бързаха. Беше заразително.

Тайър Хол беше огромна сива постройка, по която нямаше прозорци. Вътре класните стаи изглеждаха едни и същи — подредени във формата на подкова банки, така че всеки да е на първия ред.

Двамата със Сампсън изчакахме в коридора Хандлър да си свърши лекцията.

След малко кадетите започнаха да излизат, но не по начина, по който го правеха студентите. Излизаха организирано, без бързане, което всъщност не би трябвало да ме изненадва, обаче бе интересно да се гледа. Защо студентите от всички университети не постъпват така? Защото никой не ги кара? Е, по дяволите, кой го е грижа? Все пак гледката ми направи голямо впечатление. Толкова деца с ясно подчертана целенасоченост и решимост. Е, на повърхността поне.

Професор Хандлър излезе от стаята последен. Бе едър, стегнат мъж малко над метър и осемдесет, с късо подстригана, по военному, посребрена коса. Вече знаех, че е служил два пъти във Виетнам, имаше степен магистър по изкуствата от университета във Вирджиния и докторат от Пен Стейт. Поне това пишеше в сайта на Уест Пойнт.

— Ние сме детективи Крос и Сампсън — казах аз, като се приближих към него. — Може ли да поговорим?

Хандлър направи физиономия.

— Какво има, детективи? Да не би някой кадет да е сгазил лука?

— Не, не — поклатих глава. — Кадетите ви са направо за образец.

По устните на Хандлър заигра усмивка.

— О, ще останете изненадан. Те само изглеждат така, детектив. Така че щом не става въпрос за някой от питомците ни, за какво тогава искате да говорим? Робърт и Барбара Бенет? Вече говорих за тях с капитан Конт. Мислех, че със случая се занимава КСО.

— Точно така — побързах да го уверя аз. — Обаче убийствата понякога изглеждат малко по-сложни, отколкото ви се струва на пръв поглед. Също като кадетите в Уест Пойнт.

Сбито, доколкото успях, разказах на Хандлър за другите случаи, по които работехме двамата със Сампсън. Не му казах за имейла от Пехотинеца, който всъщност ни бе довел при него. Докато му обяснявах, забелязах един друг преподавател от съседната класна стая. Той бе понесъл кофа вода и гъба и бършеше дъската, подготвяйки я за следващия час. Всички класни стаи имаха едни и същи кофи, едни и същи гъби. Ега ти системата.

— Според нас има връзка с нещо ужасно, което е станало във Виетнам — продължих аз с обясненията си. — Може би убийствата са започнали още оттам.

— Служил съм в Югоизточна Азия. Две мисии — осведоми ни Хандлър. — Във Виетнам и Камбоджа.

— Аз също — обади се Сампсън. — Две мисии.

Изведнъж, без никаква особена причина, Хандлър се притесни. Очите му се свиха и започнаха нервно да оглеждат коридора. Кадетите вече ги нямаше, явно хукнали към Уошингтън Хол да обядват.

— Да поговорим — най-накрая каза той, — но не в комплекса на академията. Минете да ме вземете довечера от къщи. Жилище деветдесет и осем. Ще отидем някъде другаде. Елате точно в осем.

Той погледна Сампсън, после мен, след което се обърна и си тръгна.

Забързан.