Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (12)

12.

Въпреки съвета на капитан Джейкъбс ние не напуснахме Северна Каролина. Дори тъкмо обратното — продължихме да се срещаме с всеки, който бе готов да говори с нас. Един главен сержант сподели нещо интересно, макар и не във връзка със случая. Той ми каза, че неотдавнашната вълна на патриотизъм, заляла страната след 11 септември, едва се усетила във Форт Браг.

— И винаги сме били така — уверяваше ме той.

Това наистина си личеше и трябва да призная, бях доста впечатлен от всичко, което видях в базата.

На другата сутрин се събудих рано, някъде около пет, без да има къде да ходя. Поне имах време да помисля за факта, че това може да бъде последният ми случай. Пък и какъв случай беше това? Човек, осъден за три зловещи убийства, който твърди, че е невинен. Че кой убиец не го прави?

После си помислих за Елис Купър, очакващ изпълнението на присъдата си в Рали, и се хванах за работа.

Веднага щом станах, се настаних пред компютъра и проведох задълбочено търсене в Мрежата. Една от насоките бе синята боя по жертвите. Регистрирах се в полицейската търсачка и намерих три други случая, в които жертвите са били боядисвани, но нито един от тях не изглеждаше свързан с нашия.

След това прегледах маса информация на ключова дума син цвят. Намерих нещо, което леко ме заинтересува. Ставаше дума за трупа „Сини мъже“ — актьори, които изнасяли някакво представление, наречено „Цеви“. Започнали в Ню Йорк, след това тръгнали в Бостън, Чикаго и Лас Вегас. Представлението съдържало елементи на музика, театър, сценични изпълнения, дори на водевил. Изпълнителите винаги работели в синьо — от глава до пети. Може би имаше нещо тук, може би не — бе твърде рало да се каже.

Двамата със Сампсън се срещнахме на закуска в „Холидей Ин“, където бяхме отседнали — в „Холидей Ин Бордо“, ако трябва да бъдем точни. Хапнахме набързо, после се отправихме с колата към квартала на военните извън базата, където бяха станали убийствата. Къщите бяха обикновени, всяка с малка зелена морава отпред. В няколко от тях имаше надуваеми басейни. Тук-там по улицата бяха паркирани автомобили.

По-голямата част от сутринта и ранния следобед прекарахме в разходки из квартала, където бе живяла Таня Джексън. Това бе жилищен район от работнически тип, където живееха военни, и в повечето случаи у дома нямаше никой.

Бях застанал на предната веранда на една дървена къща и говорех с жена на около четиридесет години, когато видях Сампсън да тича насам. Нещо бе станало.

— Алекс, ела с мен! — подвикна той още отдалеч. — Хайде, по-живичко. Трябваш ми веднага.