Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (10)

10.

На другата сутрин двамата със Сампсън пристигнахме във Форт Браг, Северна Каролина, за да продължим разследването по убийствата „Синята дама“. Над главите непрекъснато ревяха C-130 и C-141. Карах по нещо, наречено „Път за всички американци“, след това свих по Рийли Роуд. Колкото и да бе странно, около базата никога не бе имало охранителен кордон, нито пък ограда или официален портал. До 11 септември. Военните пускаха автомобилистите да минават по пътищата на базата за по-напряко.

Самата база се простираше на четиридесет километра от изток на запад и на шестнайсет от север на юг. Тук се помещаваха войски, готови да бъдат изпратени навсякъде по света в рамките на осемнадесет часа. Имаше всякакви удобства — кинотеатри, конна база, музей, две голф игрища, че дори и зимна пързалка за любителите на кънките.

Над един от новите постове се виждаха два надписа. На единия пишеше: Добре дошли във Форт Браг — дом на Американските въздушни и специални войски.

На втория се четеше обичайният за почти всички американски бази по света надпис: Намирате се на територията на военно поделение и подлежите на претърсване без прокурорска заповед.

Теренът навсякъде бе прашен и вече се сгорещяваше под все още силното за есента слънце. Накъдето и да погледнех, виждах търчащи нанякъде войници. И джипове. Много военни джипове. Навсякъде като че ли вреше и кипеше.

— Ураааа, а? — обърнах се аз към Сампсън.

— Ами — поклати глава той и се ухили. — Иде ми да хукна към портала.

Двамата прекарахме останалата част от деня в разговори с облечени в камуфлажи мъже, обути в ослепително лъснати кубинки. Връзките ми с ФБР ми помогнаха да отворя врати, които иначе биха си останали затворени за нас. Елис Купър имаше много приятели и повечето от тях се стъписани, като чули за убийствата. И почти всички и сега продължаваха да не вярват, че той е способен на такава касапница.

Изключение правеха двама срочно служещи, които бяха минали под личното му обучение. Те ни казаха, че Купър се отнасял с тях грубо физически. Най-ядосан беше един от войниците, на име Стив Хол.

— Сержантът си беше адски дребнаво копеле. Всеки го знаеше. Видеше ли ме някъде сам, започваше да ме бута с лакът, да ме ръга с коляно. Знаех, че само чака да му отвърна, но аз не го направих. Не съм чак толкова изненадан, че е убил някого.

— Това са тъпотии — каза по-късно Сампсън. — Купър е кибритлия и понякога може да бъде отвратителен, ако го предизвикат. Обаче това не означава, че може да убие три жени и да ги боядиса със синя боя.

Усещах огромното чувство на привързаност и уважение, което Сампсън изпитваше към Елис Купър. Това беше черта, която той не демонстрираше често. Бе израсъл с майка, която освен наркоманка бе и пласьор, и баща, който избягал от тях, когато Сампсън бил едва на три годинки. Никога не изпадаше в сантименталности, освен ако не ставаше дума за Нана или децата и може би и за мен.

— Дотук какво мислиш за цялата тази бъркотия? — попита ме той накрая.

Поколебах се малко, преди да му отговоря.

— Рано е още да се каже, Джон. Знам, че звучи адски гадно, особено след като на приятеля ти му остават по-малко от три седмици живот. А сигурно и тук, във Форт Браг, няма да ни търпят кой знае колко. Военните обичат сами да си разрешават проблемите. Много ще ни е трудно да изтръгнем информацията, която ни трябва, за да помогнем на Купър. Колкото до него, интуицията май ми подсказва да му вярвам. Обаче кой ще си даде такъв труд, само и само да го накисне? Няма никакъв смисъл.