Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (84)

84.

Нямаше какво да се правим на ни лук яли, ни лук мирисали. Работата беше ясна. Двамата със Сампсън си извадихме оръжията. Държахме ги с цевите надолу и все още не се целехме към никой от тях. Тримата мъже май не бяха въоръжени. Просто приятелска игра, нали така?

— Тук няма да правим нищо — подвикна Старки към нас. — Тук живеят жена ми и децата ми. Това е добър квартал. И нагоре, и надолу по улицата живеят само почтени хора.

— Освен това тази къща е мястото, където си криеш порно колекцията — добавих аз. — Малко садо-мазо. Спомени от любимите ти от войната.

Той се усмихна слабо и кимна.

— Да, така е. Вие сте детективи, нали? От Вашингтон? Приятели на сержант Елис Купър. Струва ми се, че сте доста далеч от къщи. Защо не вземете да се върнете във Вашингтон, а? Там е по-безопасно, отколкото в Роки Маунт. Ако щете ми вярвайте.

— Знаем какво сте направили — казах му аз. — Поне повечето. Само дето не знаем защо. Но и на това ще му дойде редът. Съвсем близо сме. Долината Ан Лао във Виетнам? Какво е станало там, полковник Старки? Доста лоши неща, а? Положението е излязло от контрол. Защо Трите слепи мишки все още са на служба?

Старки не отрече убийствата и нищо от това, което казах.

— Нищо не можете да ни направите. Както вече казах, смятам, че трябва да си вървите у дома. Смятайте това за приятелско предупреждение. Не сме лоши хора. Просто си вършим работата.

— А какво ще стане, ако не си отидем? — попита Сампсън. — Какво ще стане, ако продължим със следствието тук, в Роки Маунт? Вие убихте мой приятел.

— Повече да не сме ви видели край къщите на нито един от нас — каза Старки.

Очите му бяха твърди и студени. Убиецът надничаше през тях. Не сме лоши хора. Ние сме много по-страшни.

Браунли Харис се оттласна от капака на двигателя, на който се бе облегнал.

— Чухте какво ви каза човекът? Влезе ли нещо в черните ви уши? Дано да сте чули нещо. А сега се омитайте и повече кракът ви да не е стъпил тук. Няма да притеснявате хората с дрисни от тоя вид. Чухте ли ме добре?

Аз се усмихнах.

— Ти си лудата глава. Това е хубаво да се знае. Старки ви е командир. А за теб какво остана, Грифин? Да не си само мускулите?

Уорън Грифин гръмко се изсмя.

— Точно така. Аз съм мускулите. И артилерия. Аз съм оня, дето яде такива типове като вас на закуска.

Не помръднах и мускул. А също и Сампсън. Просто стояхме и не сваляхме погледи от тримата.

— Любопитен съм само за едно нещо, Старки. Как разбра за нас? Кой ти каза?

Отговорът му ме разтърси из основи.

— Пехотинеца — отвърна той.

После полковник Томас Старки се усмихна и почука главата си с пръст.