Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (73)

73.

На мястото в гърдите, където трябваше да се намира сърцето ми, усетих студен камък. Не можеше всичко това да води към Кайл Крейг. Бях го набутал тук, във Флорънс, за всички убийства, които бе извършил, и ето че по някакъв начин той се бе добрал до мен и ме бе принудил да му дойда на свиждане.

— Здрасти, Алекс — каза Кайл, като ме видя. — Мислех, че си ме забравил.

Намирахме се в малка стаичка за свиждане близо до килията му. Главата ми се пръскаше от мисли относно „съвпадението“. Той не можеше да е нагласил всичко това. Дори и той не може да го направи.

Кайл се бе променил физически дотолкова, че приличаше на един от по-големите си братя или може би пък на баща си. Когато го преследвах, бях се запознал с всички негови роднини. Винаги си беше слаб и изпит, но в затвора бе отслабнал поне с десет килограма. Главата му бе бръсната и от едната й страна бе татуиран полудракон, полузмия. Сега наистина приличаше на убиец.

— Сядай, Алекс. Липсваше ми повече, отколкото си мислех. Седни, моля те. Да поговорим малко. Да вляза в час с нещата.

— Ще постоя прав, благодаря. Не съм дошъл тук да разтягаме клюките, Кайл. Какво знаеш за тези убийства?

— Те всички са разкрити от полицията или от военните, Алекс. Виновните са осъдени и някои от тях вече са екзекутирани. Точно както и мен ще екзекутират след известно време. Защо си губиш времето с тях? Аз съм сто пъти по-интересен. Трябва мен да изучаваш.

Това изявление бе изречено без предвзет патос и с тих глас, но мина през мен като ток. Да не би Кайл да е липсващата връзка? Не можеше да бъде зад тези убийства. Те са започнали далеч, преди да го арестуват. Но това имаше ли значение?

— Значи нямаш нищо, с което да ми помогнеш, така ли? Тогава си тръгвам. Приятен живот ти желая.

Кайл вдигна ръка.

— Бих искал да помогна, Алекс. Честно. Като едно време. Липсва ми. Преследването. А какво, ако мога да помогна? — попита той.

— Ако можеш, тогава го направи, Кайл. Сега. По-нататък ние ще се оправяме.

Кайл се облегна на стола си и се усмихна. Или може би ми се надсмиваше.

— Е, понеже не попита… Тук в затвора е по-добре, отколкото съм се надявал. Ако щеш вярвай, но тук аз съм една малка знаменитост. И не само сред съкилийниците ми. Дори охраната изпълнява желанията ми. Идват ми много гости. Пиша книга, Алекс. И, разбира се, търся някакъв начин да се измъкна оттук. И вярвай ми, някой ден ще го направя. Въпрос само на време. Това замалко не стана преди месец. Представяш ли си? Щях да се отбия да ви видя, разбира се. Теб, Нана и онези сладки дечица.

— Лу знае ли нещо? — попитах го.

— О, разбира се. Той е доста образован. Говори отлично три езика. Много го харесвам. Близки приятели сме. Харесвам също така Тед Качински, Иу Кикимура — японския терорист, а също и Рамон Мата, работил в картела Меделин. Интересни затворници, водили интересен живот, макар и малко по-консервативни, отколкото може да се очаква. Тед не, но другите…

Писна ми. От Кайл Крейг. От Лу. От Флорънс.

— Тръгвам си — казах, обърнах се и закрачих.

— Пак ще се върнеш — прошепна Кайл. — Или може би следващия път аз ще дойда при теб. Но тъй или иначе, късмет с този очарователен случай.

Аз се извърнах.

— Ти ще бъдеш тук през остатъка от твоя живот. Значи няма да е задълго, надявам се.

Кайл Крейг се разсмя от сърце в килията си. От този смях ме побиха тръпки. По-силни от всякога.