Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (15)

15.

Рано на другата сутрин ми се обади една моя приятелка от ФБР. Бях помолил Аби ди Гарбо да провери фирмите за даване на коли под наем в района дали не са забелязали нещо по-необичайно през седмицата, през която бяха станали убийствата. Казах й, че е спешно. Аби вече бе открила нещо необичайно в една от фирмите.

Изглежда, на „Херц“ им бяха свили номер с един форд експлорър — сметката останала неплатена. Аби се разровила по-надълбоко и открила интересна документална следа. Тя ми обясни, че да се измами фирма за даване на коли под наем, не е чак толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Това беше добра новина. За да се направи такъв номер, трябвало фалшива кредитна карта и шофьорска книжка, в която всичко трябвало да съвпада с данните на кредитната карта, включително и описанието на шофьора, наемащ колата.

Някой хакнал компютъра на банката и се добрал до досиетата на притежателите на кредитни карти, за да се сдобие с фалшивата самоличност. Информацията била подадена на една фирма в Брамптън, Онтарио, където била направена фалшивата кредитна карта. Фалшивата шофьорска книжка пък получил от един уебсайт, наречен photoidcards.com. Дадена била също така и снимка, в чието копие се взирах точно в този момент.

Бял мъж, с незапомнящи се, обикновени черти, което сигурно и без това е било променено с грим.

ФБР продължавали да търсят, за да видят какво още може да излезе. Тъй или иначе, бе някакво начало. Някой си е дал труда да наеме кола във Файетвил, без да използва истинската си самоличност. Имахме все пак снимката на някой, и то благодарение на Аби ди Гарбо.

По пътя към къщата на сержант Купър разказах на Сампсън за номера с „Херц“. Той пиеше димящо кафе и си хапваше еклер и кимаше с благодарност. Когато преглътна, каза:

— Ето точно затова те помолих да се заемеш с това.

Купър живееше в малък двустаен апартамент в Спринг Лейк, на север от Форт Браг. Държеше едната страна на по-голям дуплекс. Видях надпис, на който пишеше: Внимание! Зла котка!

— Има чувство за хумор — отбеляза Сампсън. — Имаше, искам да кажа.

Бяха ни дали ключ за вратата. Отключихме и влязохме вътре. В къщата все още миришеше на котки.

— Добре че никой не ни се пречка — казах аз. — Хубаво е, че няма ни полиция, ни ФБР.

— Убиецът е хванат — добави Сампсън. — Делото е приключило. И повече никого не интересува, освен нас. А Купър чака изпълнението на смъртната присъда. Часовникът тиктака.

Очевидно никой още не бе решил какво да прави с апартамента. Елис Купър се почувствал достатъчно сигурен с назначението си във Форт Браг, за да купи апартамента преди няколко години. След пенсионирането си планирал да остане да живее в Спринг Лейк.

На масата в антрето имаше снимки на Купър с приятели, правени на различни места. На едната май бяха на Хаваите, на друга като че ли в Южна Франция, на трета сякаш някъде на Карибите. Имаше също и по-скорошна снимка, на която Купър бе прегърнал някаква жена — вероятно приятелката му Марша. Мебелировката изглеждаше комфортна, не от скъпите, купувана като че ли от евтини магазини.

Сампсън ме повика до един от прозорците.

— Тук има следи от лост — посочи той с пръст. — Някой е влизал с взлом. Може така да е взел ножа на Купър и след това да го е върнал. Ако изобщо е станало така. Куп каза, че го оставил в гардероба в неговата стая. А от полицията твърдят, че го намерили на тавана.

Двамата влязохме в спалнята. По стените висяха още снимки, повечето от местата, където Купър е работил — Виетнам, Панама, Босна. В дъното бе сложен уред за вдигане на тежести. Една дъска за гладене бе разперена до гардероба. Претърсихме го. Повечето от дрехите бяха военни, но имаше и няколко цивилни.

— А за това какво ще кажеш? — попитах аз Сампсън, сочейки към някакви странни джунджурии, които като че ли идваха от Югоизточна Азия.

Взех в ръце една сламена кукла, която изглеждаше странно заплашителна, едва ли не олицетворение на злото. Оставих я и взех малък арбалет, чийто спусък бе нещо, прилично на нокът от животно. До него се виждаше сребърен амулет във формата на втренчено око без клепач. Какво беше това?

Сампсън внимателно огледа сламената кукла, после окото.

— И друг път съм виждал такова зловещо око. Може би в Камбоджа или Сайгон, не си спомням. Виждал съм и такива сламени кукли. Доколкото си спомням, ставаше дума за отмъщение на зли духове или нещо такова. Виждал съм ги на виетнамски погребения.

Като изключим тези артефакти, от които тръпки да те побият, впечатлението, с което останах от апартамента, бе, че Елис Купър е бил самотен човек, без кой знае колко личен живот извън армията. Не видях нито една снимка с човек, който би могъл да е роднина.

Бяхме още в спалнята му, когато чухме да се отваря врата. Вътре, в апартамента. После се чуха тежки, приближаващи се стъпки. Вратата към спалнята се отвори рязко и се удари в стената.

На прага застанаха войници с извадени пистолети.

— Горе ръцете! Военна полиция. Горе ръцете! — ревна един от тях.

Двамата със Сампсън бавно вдигнахме ръце.

— Ние сме детективи — обясни Сампсън. — Имаме разрешение. Попитайте капитан Джейкъбс от КСО.

— Не мърдай! Ръцете високо! — излая старшият на патрула.

— Приятел съм на сержант Купър — спокойно каза Сампсън на водача на тримата войници, които влязоха навътре в стаята, без да свалят насочените си към нас оръжия.

— Той е осъден убиец — озъби се единият войник. — Още е жив, ама скоро няма да е.

Без да си сваля ръцете, Сампсън им каза, че в джобчето на ризата му има бележка от Купър, както и ключ от апартамента. Старшият на патрула бръкна в джобчето, извади листчето и прочете:

До когото засяга:

Джон Сампсън е приятел и единственият човек, когото познавам, който работи от мое име. Той и детектив Крос са добре дошли в къщата ми, а вие, копелета такива, не сте. Изчезвайте моментално оттук. Нарушавате частна собственост!

Сержант Елис Купър