Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (78)

78.

През следващите няколко дни имах чувството, че ме следяха из цял Вашингтон. Че ме наблюдават. Но не можах да посоча нищо конкретно. Или бяха много добри, или аз вече почвах да откачам.

В понеделник бях отново на работа. Цялата седмица работех в участъка. Освен това гледах да прекарвам повече време с децата през свободните часове, преди да се кача на тавана и да поработя и у дома. Един полковник от Пентагона на име Даниъл Бодроу също ми помогна малко. Той ми изпрати няколко военни доклада от войната във Виетнам. Цели купища бумаги, които май оттогава не бяха изобщо пипвани. Освен това ми предложи да се обадя и във виетнамското посолство. Те също имали доклади.

Седнах една вечер вкъщи и започнах да се ровя из старите документи, докато накрая започнах да заспивам над тях, а и главата започна да ме боли. Търсих нещо, което да свърже Елис Купър, Рийс Тейт, Лорънс Хюстън, Джеймс Итра, Робърт Бенет и дори Тран Ван Лу със серията убийства.

Не намерих никаква връзка, абсолютно нищо, което да ме обнадежди.

Те изобщо не бяха служили по едно и също време в Азия.

Късно същата нощ получих още един имейл от Пехотинеца. Господи боже! Явно той не беше Оуен Хандлър. Тогава кой изпраща тия имейли? Кайл Крейг? Да не е почнал пак да си играе с мен? Как би могъл да получи достъп до интернет в толкова строго охраняван затвор?

Но така или иначе някой ги изпращаше, а на мен това никак не ми харесваше. Освен това не вярвах и на информацията, която ми даваше. Този да не иска и мен да натопи?

Детектив Крос,

Малко съм разочарован от напредъка ви. Поехте в правилната посока, а след това изведнъж се отклонихте. Обърнете поглед назад, там, където вече сте били. Всички отговори са в миналото. Накрая нали винаги така излиза?

Съобщението бе подписано Пехотинеца.

Но в долния край на съобщението имаше още нещо. Една много обезпокоителна иконка — сламена кукла. Точно като ония, които бяхме намерили.

В сряда след работа се отбих във виетнамското посолство на Двадесета улица в Нортуест. От ФБР се бяха обадили, че ще ги посетя. Пристигнах малко преди шест часа и се качих на четвъртия етаж. Там ме посрещна една преводачка на име Ти Нгуен. На бюрото й бяха струпани четири големи кашона със стари доклади, запазени от правителството на родината й.

Седнах в малкия й кабинет и Ти Нгуен започна да ми чете пасажи от документите. Никак не й се вършеше тази работа, личеше си. Предполагам, че й бяха заповядали да работи до късно. Зад нея над главата й се мъдреше надписът „Посолство на Социалистическа Република Виетнам“ и един портрет на Хо Ши Мин.

— Тук няма нищо, детектив. Нищо ново — мърмореше тя, докато се ровеше в прашните папки, които бяха на повече от трийсет години.

Учтиво я молех да продължи. Тя въздишаше тежко, наместваше очилата на носа си и неохотно се залавяше за следващата папка. Нацупената й физиономия не слезе от лицето й с часове. Намирах я за невероятно неприятна личност.

Някъде около девет часа тя вдигна изненадан поглед.

— Тук има нещо — каза тя. — Може би търсите точно това.

— Я ми прочетете. Но без редакция. Точно каквото е написано.

— Точно това правя през цялото време, детектив. Според този документ тук е имало несанкционирани нападения над малки села в долината Ан Лао. Изглежда, са били убити цивилни граждани. И това е ставало пет-шест пъти. Някой би трябвало да знае за това. Може би дори вашето командване е знаело.

— Прочетете ми всичко, което пише там — повторих аз. — Моля ви, не прескачайте нищо. Четете направо от текста.

Скуката и отегчената физиономия, с която бе започнала работата си с мен, изчезна яко дим. Преводачката изведнъж се превърна цялата във внимание, но и като че ли малко се поуплаши. Това, което четеше, явно я бе разтърсило.

— По време на война винаги стават нещастни инциденти — поучаваше ме тя. — Но това тук, в долината Ан Лао, е по съвсем различен модел. Убийствата сякаш са организирани и методични. Почти като вашите серийни убийци тук, в Америка.

— В Азия също има серийни убийци — забелязах аз.

Госпожица Нгуен като че ли настръхна след забележката ми.

— Да видим сега какво имаме. Официално оплакване, подадено от армията на Република Виетнам срещу вашето правителство и американската армия. Знаехте ли за него? Освен това е имало много оплаквания и от онзи град, който тогава се е наричал Сайгон^[1]. Според армията на Република Виетнам това са убийства. Не война, а убийства. Убийства на невинни граждани, включително и на деца. — Тя смръщи вежди и поклати глава. — В самите убийства се наблюдава точен почерк. Убиват се мъже, жени и деца, все невинни селяни. Труповете често били боядисвани с боя.

— Червена, бяла и синя — казах аз. — Това е визитната картичка на убийците.

Госпожица Нгуен разтревожено вдига глава.

— Откъде знаете? Знаели сте за тези ужасни убийства? А каква е вашата роля във всичко това?

— Ще ви кажа, като свършим. Засега не спирайте. Моля ви. Това може би ще се окаже именно онова, което търся.

След около двадесетина минути госпожица Нгуен стигна до един пасаж, който я накарах да прочете втори път. Тя се подчини:

— В долината Ан Лао бил изпратен отряд рейнджъри. Не става много ясно за какво, но, изглежда, са били изпратени, за да обследват убийствата. Съжалявам, детектив. Не е ясно дали са успели да направят нещо или не.

— Пишат ли някакви имена? — попитах я аз. — Кои са били в този отряд.

Усетих как адреналинът започва да залива мозъка ми като с маркуч.

Госпожица Нгуен въздъхна, поклати глава и накрая се надигна.

— На петия етаж има още кашони. Елате с мен, детектив. Казвате, че убийствата продължават, така ли?

Кимнах и я последвах горе. Там имаше цяла стена от кашони и аз й помогнах да свали няколко от тях в кабинета си.

Двамата с нея работихме до късно в сряда, след това продължихме в четвъртък вечерта, като в петък отново отидох при нея дори през обедната й почивка. Тя също бе започнала да проявява интерес. Научихме, че някои от изпратените в Ан Лао рейнджъри са били военни, използвани за политически убийства. За съжаление нито един от документите не бе подреден хронологически. Просто бе хвърлен в кашона да събира прах и повече никой не го е погледнал.

Някъде около два и петнайсет в петък двамата с нея отворихме още няколко кашона, натъпкани с документи, отнасящи се до разследването в долината Ан Лао.

Ти Нгуен вдигна поглед към мен.

— Ето имената на убийците — каза тя. — И мисля, че намерих и кодовото название на операцията. Казвали са й „Три слепи мишки“.