Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (76)

76.

Двамата говориха за Виетнам и за преживяванията на мъжа й след войната, докато накрая Сампсън получи главоболие. Били изобщо не се оплакваше. Някъде към четири часа обявиха почивка и се загледаха в прилива. Сампсън се чудеше как може плажовете да са толкова пусти в такъв хубав слънчев ден.

— Носиш ли си бански? — попита го тя и се усмихна.

— Всъщност хвърлих един чифт в колата — кимна Сампсън, отвръщайки на усмивката.

— Искаш ли да поплуваме малко?

— Да. Готово.

Двамата се преоблякоха и се срещнаха на предната площадка. Тя беше в цял черен бански. Сампсън си каза, че тази жена вероятно доста плува или пък тренира. Бе дребна, но не приличаше на младо момиче. Беше може би малко над четиридесет години.

— Знам, че изглеждам добре — каза Били и се завъртя около себе си. — Ти също. А сега да влизаме във водата, преди да си избягал с подвита опашка.

— С подвита опашка? Че аз съм супердетектив, не знаеше ли?

— Охо! Водата днес е деветнайсет градуса, супермен.

— Какво? Това студено ли е?

— Ще видиш.

Двамата стигнаха до върха на дюната пред къщата. И оттам се спуснаха бегом към водата. Сампсън се смееше, но най-вече на себе си, защото преди това никога не бе правил такива неща.

Двамата прецапаха плитчините, вдигайки високо крака като деца на море, без да обръщат внимание, че водата няма и двайсет градуса и бе направо ледена.

— Можеш ли да плуваш? — попита го Били, когато двамата зачакаха надигащата се срещу тях голяма вълна. Стори й се, че долавя леко кимване. — Джон? — подкани го тя.

— Мога. А ти можеш ли?

Двамата едновременно се гмурнаха под вълната, тя мина над главите им с грохот и не след дълго те подадоха глави на повърхността. Тя заплува към някаква точка отвъд прибоя. Сампсън я последва, а той беше добър и силен плувец. Стана й приятно, неизвестно защо.

— Понякога гражданчетата — каза тя, докато двамата плуваха напред, доближили глави — не се учат да плуват.

— Така е. Имам един такъв добър приятел. Когато бяхме малки, баба му ни научи. Водеше ни на градския плаж, заставаше до басейна и казваше: „Или плувате, или се давите“.

След това Сампсън не се усети как пое Били в ръцете си. Тя бръсна с пръста си водата от челото му. Докосването й бе нежно. Очите й също. Ставаше нещо и каквото и да беше то, той не бе сигурен дали е готов за него.

— Какво? — попита Били.

— Тъкмо се канех да кажа — отвърна той, — че ме изненадваш по много начини.

Тя затвори очи за секунда, кимна. После ги отвори.

— Още си тук. Това е добре. Радвам се, че дойде. Макар че го направи, за да ме разпиташ.

— Дойдох да те видя. Вече ти казах.

— Както кажеш, Джон.

Никой, освен Нана и Алекс, не му викаше Джон.

Двамата заплуваха обратно и си поиграха малко в кипналия в бяла пяна прибой. Макар да беше късен следобед, те тръгнаха да се поразходят, минавайки към още вили, затворени и приготвени за идващата зима. Следваха чудесен ритъм — пред всяка къща спираха и се целуваха.

— Ставаш като че ли малко сантиментален — каза най-сетне Били. — Отива ти. Имаш нежна струна в теб, Джон Сампсън.

— Да. Може би си права.

Вечеряха отново на верандата. Сампсън включи радиото. След това двамата се гушнаха на люлеещия стол и той отново се учуди колко дребничка беше тя. Въпреки това пасваше на неговия ръст.

По радиото Лутър Вандрос пееше „Една нощ с теб“. Сампсън я покани да танцуват. Не можеше да познае себе си — ама аз току-що я поканих да танцуваме на верандата.

Той я прегърна, притискайки я плътно до себе си. Дори права пак му пасваше точно. Двамата се поклащаха заедно в пълен синхрон. Той долавяше лекия й дъх и биенето на сърцето й.

По радиото пуснаха и една стара песен на Марвин Гей и те изтанцуваха и нея. Всичко му се струпаше като сън. Съвсем неочаквано.

Особено пък като поеха нагоре по стълбите около десет и половина. Никой не каза и дума. Били просто го хвана за ръката и го поведе към спалнята. Луната, в три четвърти фаза, заливаше със сребърна светлина морето. Малко отвъд прибоя лениво се промъкна платноходка.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Далеч по-добре от добре. А ти, Били?

— Да, добре съм. Мисля, че исках това да стане, още като се видяхме за пръв път. Правил ли си го и друг път?

Отново се усмихваше с леко лукавата си усмивка. Тя си играеше с него, но на Сампсън това му харесваше.

— За първи път ми е. Чаках да срещна подходящата жена.

— Е, дай тогава да видим дали съм си струвала чакането.

Понякога той бързаше и това се възприемаше за нормално в света на Вашингтон, но не и тази вечер. Той искаше да изследва всеки сантиметър от тялото на Били, да разбере какво й харесва и как. Галеше я навсякъде, целуваше я навсякъде. Всичко в нея му се струваше точно както трябва. Какво става тук? Дойдох да разпитам тази жена за едно-две убийства. Убийства! А не да правя с нея любов на лунна светлина.

Усещаше как малките й гърди се надигат и спадат, надигат и спадат. Бе върху нея, подпрял се на ръце.

— Няма да ме нараниш — прошепна тя.

— Няма.

Няма. Не бих могъл да те нараня. И на никого няма да позволя да те нарани.

Тя се усмихна, претърколи се и след това се настани върху него.

— Как е? Така по-добре ли ти е?

Той плъзна силните си ръце нагоре и надолу по гърба и дупето й. Тя започна тихо да си тананика „Една нощ с теб“. Двамата започнаха да се люлеят заедно, отначало бавно. А след това по-бързо. И още по-бързо. Били се надигаше и тръшваше върху него с всичка сила. Така й харесваше.

Когато най-сетне замряха изтощени в прегръдките си, тя го погледна в очите:

— Не е зле за първи път. Ама и по-добър ще станеш.

По-късно Сампсън лежеше в леглото, прегърнал сгушената в него Били. И отново се усмихваше в полумрака на мисълта си колко мъничка е. Мъничко лице, малки ръце, малки крачета, малки гърди. А след това му дойде друга мисъл, която го накара да затаи дъх смаяно — за първи път от години насам се чувстваше умиротворен. А може би и така щеше да си остане завинаги.