Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (69)

69.

Имах чувството, че сме близо до нещо много важно в Уест Пойнт и може би свързано с полковник Хандлър. Когато темата се прехвърли на Виетнам, в очите му бе пробягало нещо неуловимо, не бих могъл да кажа точно какво. Може би убийствата са започнали оттам.

Полковникът бе направил резервации в един, както той се изрази, „изключително забутан“ италиански ресторант в Нюбърг, наречен „Ил Ченаколо“^[1]. Тъкмо натам се бяхме запътили по магистралата „Сторм Кинг“ — крайбрежен, виещ се покрай Хъдсън, път с прекрасни гледки към реката, проблясваща с водите си на трийсетина метра под нас.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Защо не искахте да говорите с нас по-близо до дома си? — попитах аз полковника най-сетне.

— Двама от най-добрите ми приятели току-що бяха убити там — отвърна той.

Запали цигара и издуха дима. Бе станало съвсем тъмно и по планинския път не се виждаха никакви светлини за ориентир.

— Мислите, че семейство Бенет са били убити? — попитах го.

— Не мисля, а знам.

— А знаете ли защо?

— Може би. Чували сте за синята стена на мълчание у полицията? При военните е същото, само дето стената е сива. Обаче е по-висока, по-дебела и е изградена от време оно.

Трябваше да му задам един въпрос. Просто не можах да се сдържа.

— Вие ли сте Пехотинеца, полковник? Защото ако сте, трябва да ни помогнете.

Хандлър сякаш не разбра.

— Какъв Пехотинец? Не разбирам за какво говорите.

Разказах му, че един човек периодично ми подава информация, включително и името му.

— Може да сте сметнали, че е време вече да се видим очи в очи — завърших аз.

— Не, аз може сега да ви кажа едно друго. Но то е само заради Боб и Барбара Бенет. Не съм Пехотинеца. Никога не съм влизал във връзка с вас. Вие дойдохте при мен. Не помните ли?

Колкото и убедително да звучеше, не знаех дали да му вярвам или не, но все пак трябваше да установя самоличността на Пехотинеца. Питах Хандлър за имена на други хора, които евентуално биха помогнали на следствието. И той ми даде няколко американски, а също и южновиетнамски, които може би биха проявили готовност да помогнат.

Гласът му звучеше глухо откъм задната седалка на колата:

— Не знам кой влиза във връзка с вас, но ако бях на ваше място, не съм сигурен, че щях да му повярвам. А точно пък сега никак не съм сигурен дали изобщо бих повярвал на когото и да било.

— Дори и на вас ли да не вярваме, полковник?

— Особено пък на мен — отвърна той и се засмя.

— По дяволите, аз съм преподавател.

В огледалото за задно виждане се появиха чифт фарове. До този момент нямаше кой знае какво движение, а и повечето коли пътуваха в противоположната посока, на юг.

Изведнъж Сампсън се обърна към Хандлър с повишен тон:

— Защо не ни кажете какво всъщност става, полковник? Колко хора още искате да умрат? Какво знаете за тия убийства?

Точно в този момент чух изстрел и звук от счупено стъкло. Колата отзад ни беше настигнала. Напрегнах поглед и видях шофьора, а зад него, на задната седалка, мъж, наведен през прозореца с пистолет в ръка.

— Залегнете! — викнах аз на Хандлър и Сампсън.

— Прикрийте се!

Зад нас се разнесоха още изстрели. Рязко завъртях волана наляво. Колата поднесе жестоко и пресече двойната разделителна линия. Хандлър изрева отзад:

— Внимавай! Внимавай, по дяволите!

Слава богу, бяхме уцелили прав участък от пътя. Скочих на педала за газта, за да набера малко скорост, но не можах да се измъкна от преследващата ни кола.

Тя все още бе в дясната лента, обаче аз се бях прехвърлил в лентата за насрещното движение.

Сампсън вече бе извадил револвера си и отвръщаше на огъня. Още няколко куршума удариха колата ни. Другата кола караше плътно зад нас. Не можех да се отърва от нея. Карах с над сто и четиридесет километра в час по този виещ се път, предназначен най-много за сто. От лявата ми страна имаше банкет, а след това идваше склонът на планината, отдясно, оттатък съседната лента, започваше стръмен склон надолу, стигащ чак до Хъдсън, и там смъртта бе сигурна.

Карах твърде бързо, за да мога да различа лица в другата кола. Кои, по дяволите, бяха тия?

Внезапно стъпих здраво на спирачките и колата занесе жестоко, завъртайки се на сто и осемдесет градуса. Сега вече и ние бяхме насочени на юг, пак към Уест Пойнт. Настъпих педала на газта до пода и с ужасяваща бързина стигнах пак сто и четиридесет.

Разминах се с две коли, поели на север — и двете писнаха негодуващо с клаксоните си. Прави бяха хората да се сърдят. Карах по средата, и то с петдесет километра в час над разрешената скорост. Сигурно са си помислили, че съм луд или пиян, или най-вероятно и двете.

Когато разбрах, че вече никой не ни гони, намалих.

— Хандлър? Полковник? — подвикнах аз.

Никакъв отговор. Сампсън се надвеси над задната седалка да провери.

— Уцелили са го, Алекс.

Отбих на банкета, спрях и светнах плафона.

— Лошо ли? Жив ли е?

Видях, че са го уцелили два пъти. Един път в рамото и един път отстрани в главата.

— Мъртъв е — каза Сампсън. — Заминал си е.

— А ти добре ли си? — попитах го.

— Да — отвърна той. — Не аз съм бил мишената, а това хлапе в другата кола умееше да стреля. Целта му е била Хандлър. Току-що загубихме първата си истинска нишка.

Запитах се дали не сме загубили и Пехотинеца.