Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (53)

53.

Когато Сампсън приключи разговора си с госпожа Били Хюстън, бе станало много късно да се връща чак до Вашингтон, освен това му харесваше приморската атмосфера, затова се регистрира в хотел „Конъвър Бей Хед“, който Били му бе препоръчала.

Тъкмо влизаше в стаята си, когато телефонът иззвъня и той се запита кой ли може да му се обажда тук, в този хотел.

— Да? — вдигна той слушалката. — Джон Сампсън.

Кратко мълчание. После:

— Обажда се Били. Госпожа Хюстън.

Той седна на ръба на леглото изненадан, но по устните му заигра усмивка. Определено не бе очаквал да му се обади, пито изобщо да я чуе повече.

— Ами… здрасти. Не съм говорил с вас от… няколко минути. Да не сте забравили да ми кажете нещо?

— Не. Всъщност да, забравих. Дошли сте да помогнете, а аз не направих нищо, за да се почувствате по-добре. Бихте ли дошли на вечеря у дома тази вечер? Вече съм започнала да готвя нещо, така че моля ви, не отказвайте. Какво има да губите? А съм и добра готвачка.

Сампсън се поколеба. Не беше сигурен дали това е добра идея. Не че вечерята с Били Хюстън щеше да бъде за него неприятно служебно задължение. Беше… ами… потенциално неудобна ситуация, може би конфликт на интереси.

Въпреки това, както тя самата бе казала, какво имаше да губи? И какво толкова би му навредило?

— Чудесна идея. Много ще ми бъде приятно. В колко часа да дойда?

— Когато ви е удобно. Нищо официално, детектив. Веднага щом дойдете, ще включа фурната.

— Какво ще кажете за след час? Добре ли е? Между другото казвам се Джон, а не Детектив.

— Мисля, че вече ми го каза. Вече знаеш, че се казвам Били, и ако нямаш нищо против, го предпочитам пред госпожо Хюстън. Добре тогава, ще те чакам след час.

Тя затвори, а Сампсън подържа слушалката още няколко секунди. Като си помисли сега, да вечеря с Били Хюстън, не му се стори никак лоша идея. Вече нямаше търпение да тръгне, докато се събличаше и се отправяше към банята.

Това нищо официално му звучеше като музика.