Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (114)

114.

На другия ден следобед Рон Бърнс най-сетне успя да се свърже с мен у дома. Бях горе, в кабинета си, и гледах през прозореца към улицата и изобщо към квартала. Джени беше долу на двора с малкия Алекс и го учеше да играе на гоненица. Даже му позволяваше от време на време да печели, но това нямаше да е задълго.

Бърнс тъкмо казваше:

— Алекс, току-що разговарях по телефона с един специален агент на име Мел Гудис. Обади ми се от някакво малко градче на име Елънвил. Чувал ли си за Елънвил?

— Всъщност не — отвърнах. — Но ми се струва, че наскоро съм ходил там. Нали?

— Точно така — каза Бърнс. — Именно там са те закарали от Уест Пойнт.

— А какво е правил агент Гудис в Елънвил? — попитах аз.

— Тамошната полиция ни извика. Те били изненадани, по-точно ще е да кажа шокирани, от бъркотията, на която някакви ловци се натъкнали тази сутрин.

— Има си хас да не са. Три жертви. Ужасяваща картинка. Ритуалистика.

— Три неидентифицирани трупа на мъже. Наистина това е шашнало местните. Отцепили са половината планина. Целите трупове били в порезни рани и следи от токови удари. В първоначалния полицейски доклад пише, че били изтезавани, обгорени и накълцани. А лицата били боядисани.

— С червена, бяла и синя боя.

Вече го слушах с половин ухо. Навън Джени беше започнала да учи Алекс как да губи играта. Той ревна, а тя го взе и го гушна. Вдигна глава към прозореца и ми махна. Всичко е наред, с една дума. Такава си беше Джени. И докато гледах усмихнатото й личице, в същото време си мислех за тероризъм, изтезания и изобщо за такива неща, които се прикриват зад думата война. Джихад. Или каквото и да е там. Кога ще спре това? Вероятно никога или поне докато някой не гръмне хубавата ни планета като сапунен мехур. Какви сме откачалки това хората.

— Питах се дали не би могъл да ни осветлиш малко за тези убийства — каза Бърнс. — Можеш ли, Алекс?

Махнах в отговор на децата, после се върнах към бюрото и седнах. На него имаше снимка на Мария с Джени и Деймън, когато бяха малки. Запитах се какво ли би казала тя за всичко това. За децата? За мен? За Джамила? За избитите жертви, боядисани в цветовете на американското знаме?

— Две от жертвите са вероятно генерал Марк Хътчинсън и един полковник на име Уокър. Третият е някакъв редник първи клас от Уест Пойнт. Не можах да разбера името му. Хътчинсън бил отговорен за злодейства преди около трийсетина години, когато бил във Виетнам. Най-накрая и на него му се случило същото.

Казах на Бърнс почти всичко, което бе станало предната нощ. Както винаги, той се прояви като добър слушател. Тази негова черта започваше да ми харесва все повече и повече.

— А знаеш ли кой е убил тия тримата от Уест Пойнт? — попита ме той накрая.

Помислих малко, после казах, че не знам. Технически погледнато, това бе вярно. Бърнс ми зададе още един-два въпроса, но накрая прие всичко така, както му го бях казал. Това също ми хареса. Това означаваше, че той има доверие в преценката ми. И именно в този момент направих нова преоценка за самия директор на ФБР.

— Ще дойда да работя при теб — казах му. — Идвам на работа във ФБР. Както казваш, ще бъде забавно.

— А кой ти каза, че предложението ми е още в сила? — попита учудено Бърнс и аз се изсмях.

Това също ми хареса.