Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (100)

100.

След престрелката в Джорджия Джамила се оказа сякаш изпратена от господ.

Тя се обаждаше всеки ден, понякога и по два-три пъти на ден, и двамата приказвахме дотогава, докато тя не усетеше, че поне малко ме е излекувала. Сампсън бе този с физическата рана и той също се лекуваше, но именно аз бях този, който сякаш бе ранен най-зле. В живота ми се бяха насъбрали твърде много убийства, твърде много време.

Рано една сутрин доктор Кайла Коулс дойде у дома на Пета улица. Дойде и влезе право в кухнята, където двамата с Нана бяхме седнали и закусвахме.

— Какво е това? — попита тя, вдигнала вежди и насочила обвинително показалец.

— Безкофеиново е — с каменно като на покерджия лице отвърна Нана. — Ужасно е! Само напомня за истинско кафе, и при това го прави зле.

— Не, питам за чинията на Алекс. Какво ядеш?

Описах й съставките.

— Това са две яйца, рохки. Остатъци от две горещи наденички. Картофки, леко прегорели. И остатъци от домашно направена кифличка. Ммм, супер.

— Ти ли му го сготви? — впери ужасен поглед лекарката в Нана.

— Не, Алекс сам си го сготви. Откакто припаднах, през повечето време той готви. И тази сутрин реши да се поотпусне малко, защото случаят му приключи. И защото се чувства по-добре.

— Значи да разбирам, че невинаги се храниш по този начин, така ли?

Усмихнах й се.

— Да, докторе. Обикновено не ям яйца, наденички, кифлички и мазни картофи. Там, в Джорджия, едва не ме убиха и аз реших да отпразнувам именно този факт. Мисля, че предпочитам смърт чрез закуска. Ще седнеш ли с нас?

Тя се разсмя високо.

— Помислих си, че няма да ме поканиш. Такава райска миризма се разнесе, като отворих вратата. И тръгнах естествено подир нея, докато не стигнах до кухнята.

Докато хапваше, Кайла Коул ми зададе няколко въпроса за случая. Бях й приготвил набързо едно яйце, портокалов сок и последната останала кифличка. Прескочих по-голямата част от събитията, но й дадох възможност да си изгради хубава представа за тримата убийци и за онова, което те бяха извършили и защо. Отговорът ми за последното далеч не беше изчерпателен, но понякога така става.

— А къде е Джон Сампсън сега? — поиска да узнае тя.

— Мантолокинг, Ню Джърси — отвърнах аз. — Там се възстановява от раната си, освен всичко друго. Има си и сестра. Живее при нея, както чувам.

— Тя му е приятелка — обясни Нана. — И точно това му трябваше.

След закуска доктор Коулс прегледа Нана. Измери й температурата, кръвното, преслуша й гърдите със стетоскопа и направи кратка оценка. След това провери за течности в глезените на Нана, в стъпалата и ръцете, под очите. Надникна в очите и ушите й, пробва рефлексите й, огледа цвета на устните и корените на ноктите. Знаех всички елементи на тези тестове и вероятно можех да ги направя и сам, но Нана обичаше визитите на Кайла Коулс.

Не отделях очи от Нана по време на прегледа. Тя просто стоеше там, без да се противи, и ми заприлича на малко момиченце. Нито веднъж не проговори, не се оплака.

Когато Кайла свърши, Нана най-сетне проговори:

— Жива ли съм още? Не съм умряла, нали? Като в онзи страшен филм с нам-си-кой Уилис.

— Брус Уилис… Не, още си с нас, Нана. Справяш се прекрасно.

Нана пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Тогава май утре трябва да е големият ден. Да почваме с тая катетърна аблация ли се казваше, радио аблация ли беше или изобщо както й викате там.

Доктор Коулс кимна.

— Ще мине бързо. Влизаш и почти веднага излизаш. Обещавам ти.

Нана присви очи.

— Спазваш ли си обещанията?

— Винаги — отвърна Кайла Коулс.