Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (43)

43.

Направиха си бивак на около два километра от АМ. За тях бе опасно, ако някой ги види, затова Старки направи НЗП — нощна защитна позиция. После всеки започна да дава наряд по два часа. Носталгия по военните порядки!

Когато Старки застъпи на смяна, той се замисли не толкова за работата, която им предстоеше, колкото за работата изобщо. Той, Харис и Грифин бяха професионални убийци от двайсет години насам. Занимаваха се с ликвидации във Виетнам, Панама и Залива, а сега бяха се превърнали в поръчкови убийци. Бяха внимателни, дискретни и скъпи. Работата, която вършеха понастоящем, бе за тях най-съблазнителното нещо и за две години тримата бяха извършили няколко убийства. Но най-любопитното нещо беше, че не знаеха истинската самоличност на онзи, от когото идваха поръчките. Даваха им нови обекти едва когато предишната работа бе приключена.

Докато се взираше в тъмната и неспокойна гора, на Старки му се припуши, но вместо това лапна едно бонбонче. Кой знае какво имаше в него, но поне те държеше буден. Той се усети, че мисли за русата кучка, която бяха очистили край Файетвил — хубавата Ванеса. От тази мисъл се възбуди, което беше добре, тъй като помагаше времето да минава по-бързо. Докато бяха във Виетнам, Старки бе установил, че му харесва да убива. Убийствата го зареждаха с мощно чувство за контрол и еуфория. Сякаш през тялото му минаваше ток. Нито веднъж не изпита чувство на вина. Той убиваше по поръчка, но също така убиваше и между поръчките, защото му се искаше и му харесваше.

— Странно и страшно — промърмори той. — Тръпки да те побият. По някой път се плаша от себе си.

В пет часа сутринта тримата бяха готови. Цялата околност бе потънала в гъста, сиво-синя мъгла. Въздухът бе хладен, но неимоверно чист и свеж. Според Старки мъглата нямаше да се вдигне по-рано от десет.

Харис бе в най-добра физическа форма от тримата, затова бе определен за разузнавач. Но той и без това искаше да се занимава с тази работа. На петдесет и една години, той още играеше в мъжката бейзболна лига и два пъти в годината вземаше участие в триатлон.

В 5:15 той тръгна от бивака в спокоен и равномерен тръс. Господи, умираше си от удоволствие.

Носталгия.

Веднъж тръгнал да изпълнява задачата, Харис установи, че вече е влязъл в ритъм и вниманието и сетивата му са изострени колкото трябва. Движенията му бяха точни, маневрите — красиво изпълнени. Ловът и убиването за него — пък и за останалите — бяха приятна комбинация от работа и удоволствие.

В този ранен час по АМ минаваше само Харис — поне в тази отсечка. Попадна на някаква четири местна палатка. Вероятно семейство. Най-вероятно „полутуристи“, за разлика от „запалените туристи“, на които отнемаше половин година, за да минат целия маршрут, който свършваше в една местност, наречена Маунт Катахдин, в Мейн. Около палатката забеляза печка и газови бутилки, а по въжетата бяха накачени шорти и тениски. Това не може да бъде обект, реши той и продължи нататък.

После се натъкна на два спални чувала, проснати досами пътеката. Бяха млади хора, може би тръгнали да опознаят родината. Спяха върху надуваеми дюшеци. Всички удобства на дома.

Харис се приближи близо до тях — на не повече от осем-девет метра, — накрая реши да продължи. Забеляза обаче, че момичето е красиво. Русичко, с мило личице, може би на около двайсетина години. Само като я гледаше как си спинка сладко с приятеля й, му тръгваха соковете.

На около половин километър по-нататък видя още една двойка, която вече бе станала и правеше гимнастика. Самарите им изглеждаха скъпи, ботушите им сигурно струваха 200 долара и приличаха на сополиви градски хлапета. Харесаха му като потенциален обект само защото моментално изпита неприязън към тях.

Недалеч от бивака на двойката той се натъкна на сам турист. Това момче май се бе подготвило за дълго пътуване. Имаше също такъв скъп самар, лек и удобен за носене. Сигурно носеше килограми изсушена храна, чипсове и разтворими във вода протеинови прахове — прясната храна бе твърде тежка, за да я мъкнеш цял ден на гърба си. Гардеробът му също бе спартански — найлонови шорти, блузи с дълъг ръкав и вероятно бельо с дълги ръкави за студените нощи в планината.

Харис се спря и наблюдава самотния турист няколко минути. Той успокои сърцето си и задиша бавно. Най-накрая се промъкна право в бивака на туриста. Не се страхуваше и нито за миг не изпита никакви съмнения. Взе си онова, което му трябваше. Туристът дори не се размърда в съня си.

Харис погледна спортния си часовник и установи, че часът е 5:50. Дотук добре.

Той се върна обратно на пътеката и отново пое в тръс. Чувстваше се изпълнен с енергия от вълнуващия лов на открито в природата. Божичко, колко му се искаше да убие някого. Мъж, жена, стар, млад — това нямаше никакво значение.

В следващия бивак, на който се натъкна, поредната двойка все още спеше в двуместната си палатка. Харис не можа да се сдържи да не помисли колко лесно би било да ги очисти и двамата. Та те седяха като мюрета във вир. Тука всички бяха толкова уязвими и доверчиви. Глупаци! Не четат ли вестници тия? В Америка има доста убийци, които се разкарват спокойно на свобода.

След по-малко от километър и половина нататък той стигна до бивака на още едно семейство. Някой от него вече бе станал.

Той се прикри между дърветата и започна да наблюдава. Бе запален огън и наоколо миришеше на дим. Около него се въртеше жена на около четиридесет години. Бе по бански и беше в добра физическа форма — добре оформени, мускулести ръце и крака, стегнато дупе. По едно време тя подвикна:

— Хайде, ставайте, ставайте.

След малко от палатката се показаха две също така добре сложени момичета. И двете бяха облечени в цял бански и пляскайки гъвкавите си телца с длани, се мъчеха да се стоплят.

— Мама Мецана с двете си мечета — промърмори Браунли Харис. — Интересна концепция.

Обаче може би твърде сходна ситуация с убийствата във Форт Браг.

Той погледа още малко скупчените около огъня женски фигури, после отново пое в тръс. След малко до него долетяха бойни викове и крясъци, последвани от взривове смях, врява и плясъци, отразени от малката горичка зад бивака им.

Промъкващ се с бързи движения между дърветата, Браунли Харис стигна до място, откъдето можеше да наблюдава майката и двете й хубави дъщери да се плискат в студените води на рекичката. Наистина му напомняха за касапницата с трите жени във Файетвил. Въпреки това можеха да бъдат резервен обект.

Той се върна в бивака малко след шест и половина. Грифин бе приготвил закуската — яйца с бекон и много кафе. Старки бе седнал в познатата поза „лотос“ — мислеше и планираше. Той отвори очи, преди Харис да застане пред него.

— Как е положението? — попита той.

Браунли Харис се усмихна.

— Точно в график сме, полковник. Добре сме. Докато хапваме, ще ви разкажа за обектите. Това кафе мирише убийствено. Много по-добре от напалма.