Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (104)

104.

Още не е свършило.

Усещах го в корема си и това неприятно и несигурно усещане за непълнота, за нещо незавършено, ме дразнеше. Или аз просто не исках да го забравя. Всички тези неразрешени случаи на убийства. Кой беше истинският убиец? Кой стоеше зад тези странни убийства?

Седмица след престрелката в Джорджия аз седях в офиса на Роналд Бърнс на петия стаж в щаба на ФБР във Вашингтон. Помощникът на Бърнс, младо момче на около двадесет и пет години с ниско подстригана коса, тъкмо бе донесъл кафе в красиви порцеланови чашки. На сребърното подносче на масичката се мъдреха и няколко дребни сладки.

— Давате си на душата, а? — попитах аз директора. — Горещо кафе, датски сладки.

— Правилно — кимна той. — Абсолютни безсрамници. Но ще свикнеш.

Познавах го от години, но само през последните няколко месеца бях започнал да работя по-отблизо с него. Това, което бях видял досега, ми харесваше, а преди явно се бях заблуждавал.

— Как е Кайл Крейг? — попитах го аз.

— Мъчим се да му вгорчаваме живота колкото можем — отвърна Бърнс и леко се усмихна.

Крейг беше бивш старши агент при тях, който бе отстранен с моя помощ. Все още не знаех колко убийства беше извършил, знаех само за единадесет, а те бяха вероятно много повече. Бърнс и аз вярвахме, че Кайл е наш приятел. Това беше най-лошото предателство в живота ми, но не и единственото.

— През по-голямата част от деня го държим в самостоятелна килия. За негова собствена безопасност, разбира се. Той никак не обича да остава сам. Става още по-луд. Няма пред кого да се пъчи.

— Още нито един психиатър ли не се е опитал да го разбере?

Бърнс поклати глава.

— Не, не. Идеята не е добра. Това би било много опасно за тях.

— Освен това на Кайл ще му хареса вниманието. Той жадува за него. Като наркоман е.

— Точно така.

Двамата се усмихнахме на представата как Кайл стои заключен някъде там, вероятно до края на живота си. За съжаление знаех, че е влязъл във връзка с останалите затворници от сектора с повишена сигурност — и особено с Тран Ван Лу.

— Не мислиш, че Кайл има нещо общо с тези убийства, нали? — попита ме накрая Бърнс.

— Проверих и тази възможност, доколкото можах. Няма никакви улики той да се е познавал с Лу, преди да преместят Лу във Флорънс.

— Аз знам, че е ходил на посещение там, Алекс. Още докато е бил в Бюрото. Определено е ходил в сектора с повишена сигурност и в килиите на смъртниците. Може там да се е запознал с Лу. Възможно е. Опасявам се, че с Кайл никога не можеш да бъдеш сигурен в каквото и да било.

Почти не ми се искаше да мисля, че Кайл по един или друг начин стои зад тази дяволска схема. Но бе възможно. И въпреки това ми се струваше толкова невероятно, че сам не си вярвах.

— Имаше ли време да помислиш върху предложението ми? — попита Бърнс.

— Още нямам точен отговор за теб. Съжалявам. Това е голяма и важна стъпка за мен и за близките ми. Ако това ще те утеши, стъпя ли веднъж на едно място, не се оглеждам за друго.

— Окей, нямам нищо против. Разбираш, надявам се, че не мога да оставя тази оферта да лежи на масата безкрайно?

Кимнах.

— Благодарен съм ти за начина, по който го правиш. Винаги ли си толкова търпелив?

— Когато се налага — отвърна Бърнс, но не продължи. Взе два кафяви плика от кафе масичката и ги плъзна към мен. — Имам тук нещо за теб, Алекс. Я му хвърли едно око.