Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (3)

3.

Към седем часа сутринта слязох да закуся долу заедно с Нана и децата. Тъй като малкият Алекс тъкмо прохождаше, всички неща в кухнята бяха на режим „пълна сигурност“. Пластмасови заключалки, резета и капачки на контактите навсякъде. Звуците от детското бърборене, дрънченето на приборите и енергичните действия на Деймън, учещ малкото си братче как се плюят малини, придаваха на кухнята звучене на средно натоварен полицейски участък в събота вечер.

Децата хапваха някаква зърнена закуска с вкус на шоколад и пиеха шоколадово мляко. Само от мисълта за толкова много шоколад в седем сутринта ме побиха тръпки. За нас с Нана имаше яйца и препечени филийки.

— Е, каква красота — казах аз, сядайки и заемайки се с кафето и яйцата. — Дори няма да я развалям с коментара си за шоколадовия пир, който две от скъпоценните ми деца си правят на закуска рано сутринта.

— Току-що обаче го коментира — парира Джени, която никога не пропуска възможността да отговори нещо.

Аз й намигнах. Тази сутрин нищо не можеше да ми развали настроението. Убиецът, известен като Мислителя, бе заловен и в момента се намираше в строго охранявания затвор в Колорадо. Дванайсет годишният ми син Деймън продължаваше да цъфти — и като ученик, и като певец в юношеския хор „Уошингтън Бойс“. Джени се бе захванала с рисуване и редовно попълваше дневника си, в който правеше доста добри рисунки и карикатури за момиче на нейната възраст. А характерът на малкия Алекс тъкмо бе започнал да се проявява — бе страхотно момче само на тринайсет месеца, което тъкмо започваше да прохожда. Неотдавна се бях запознал с една жена детектив, Джамила Хюз, и бях решил, че ми се иска да прекарвам с нея повече време. Проблемът се състоеше в това, че тя живееше в Калифорния, а аз — във Вашингтон. Все пак не съвсем непреодолимо разстояние, смятах аз.

Но скоро щях да имам повечко време, за да видя как ще потръгнат нещата между мен и Джамила. Точно днес бях решил да се видя с главен инспектор Джордж Питман и да си подам оставката от Вашингтонската полиция. После щях да си почина един-два месеца.

А след това може би щях да започна частна практика като психолог или пък да започна работа във ФБР. Бюрото вече ми бе отправило оферта, от която бях колкото поласкан, толкова и заинтригуван.

На вратата се почука силно. После тя се отвори и Джон Сампсън влезе. Той знаеше какви са ми плановете за днес и си помислих, че идва да ми предложи подкрепата си.

Понякога съм толкова наивен, че чак ми се повдига.