Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (49)

49.

През това време следствието вървеше и на друг фронт. Джон Сампсън слезе с черния си мъркюри кугар от шосе 35 и се насочи към океана. Пойнт Плезънт, Бей Хед и Мантолокинг бяха свързани помежду си крайморски общини и тъй като в момента беше октомври, бяха относително пусти.

Той спря на Ийст авеню и реши да се поразтъпче малко след пътуването от Вашингтон.

— Божичко, какъв плаж! — промърмори Сампсън под сурдинка, когато стигна по тротоара до дюните.

Морето беше само на тридесетина метра от него.

Денят бе идеален. Някъде малко над двайсет градуса, слънчево и безоблачно небе, невероятно свеж и чист въздух. Стори му се, че денят е по-хубав дори от тези през лятото, когато тук е претъпкано от летуващи, задръстващи и плажовете, и трите малки градчета с присъствието и колите си.

Гледката, разкрила се пред него, му хареса много. Тихото и спокойно крайморско градче му подейства отпускащо. Трудно бе да обясни защо, но последните няколко дни работа в полицейското управление му се бяха сторили по-трудни и отвратителни от всякога. Умът му бе почти непрекъснато зает с мисълта за смъртта на Елис Купър, с убийството му. Главата му се пръскаше от мисли. Тук това обаче престана, и то изведнъж. Усети, че може да види и чуе неща с необичайна яснота.

Въпреки това си каза, че е по-добре да се захваща за работа. Беше почти три и половина, а той бе обещал да се види с Били Хюстън в нейната къща. Съпругът на госпожа Хюстън бе обвинен в убийството на друг военен в близката база Форт Монмът. Лицето на жертвата било боядисано в бяло и синьо.

Хайде на работа, каза си той, отваряйки външната врата и тръгвайки по посипаната с мидени черупки пътечка към голямата дървена къща. Крайморската вила и околността бяха твърде прекрасни, за да бъдат истина. Той дори хареса и надписа: Намерения рай.

Госпожа Хюстън сигурно бе гледала отнякъде, защото, още щом кракът му стъпи на стълбите, вратата се отвори и тя излезе да го посрещне.

Тя бе дребна афроамериканка и много по-привлекателна, отколкото бе очаквал. Не съвсем като кинозвезда, но в нея имаше нещо, което моментално привличаше вниманието и го задържаше. Бе облечена в торбести къси панталонки и черна тениска. Бе боса.

— Е, ама и вие избрахте страхотен ден за гости — каза тя и се усмихна.

И чудесна усмивка. Беше съвсем дребна — вероятно не по-висока от метър и половина — и се съмняваше дали има и петдесет килограма.

— Е, че не е ли така всеки ден? — попита Сампсън и успя да се усмихне в отговор.

Изкачвайки се по скърцащите стъпала, той все още се съвземаше от изненадата в лицето на госпожа Хюстън.

— Всъщност — отвърна тя — много дни са такива като този. Аз съм Били Хюстън. Но вие, разбира се, знаете това.

Тя протегна ръка. Бе малка и топла и се изгуби в неговата.

Задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе имал намерение. И защо? Той предположи, че част от причината е заради онова, което бе преживяла. Съпругът на госпожа Хюстън бе екзекутиран преди почти две години и тя до самия край не бе спирала да твърди, че е невинен. А известно време и след края. Историята звучеше познато. Или пък може би в усмивката й имаше нещо, което го накара да се почувства комфортно. Тя му повлия по същия начин, по който му бяха повлияли и градчето, и прекрасното време. Хареса я веднага. Нямаше лошо в това. Поне не и на този етап.

— Искате ли да поговорим, докато се разхождаме по плажа? — предложи тя. — Може би е по-добре да си събуете обувките и чорапите. Вие сте градско момче, нали?