Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (115)

115.

Последното нещо, което очаквах тази година, беше една голяма весела сватба. Стоях, държах ръката на Джамила и гледах красивата околност във Фолс Чърч, Вирджиния.

Намирахме се на широка ливада, започваща зад малко ресторантче. По брястовете наоколо и по външната веранда бяха опънати разноцветни крушки. Накъдето и да се обърнех, погледът ми попадаше на рози, невени и обикновени, но много красиви английски маргаритки.

Младоженката бе невероятно красива в семплата си сатенена булчинска рокля, без никакви волани и воали. Бе скроена в колониален стил и обгръщаше елегантно крехката фигура на Били. Бе си сложила огърлица и обеци, направени от ярко оцветени раковини, за да подчертае африканското си наследство. Косата й бе събрана във висок кок с втъкнати тук-там малки бели клончета. По-весела и по-щастлива Били не би могла да изглежда. Лъчезарната усмивка не слезе от лицето й през целия ден.

И Сампсън не спираше да се усмихва. Бе облечен в гълъбовосив костюм и изглеждаше направо като принц. Един наш приятел, преподобният Джефри Кембъл, се бе съгласил да проведе церемонията пред всички нас — около стотина души, — които обичахме Джон и Били с цялото си сърце.

Преподобният Кембъл ни попита дали ще сторим всичко по силите си, за да подкрепяме това ново семейство сред нас. „Дааа“, викнаха всички ентусиазирано и топло.

После насядахме около масите и аз трябваше да вдигна тост.

— Познавам този огромен мъжага от времето, когато бяхме деца. Поне аз бях дете. Той винаги с бил част от нашето семейство и винаги ще бъде. Джон е верен на приятелите си, неговата дума с истина, той е честен, любезен, щедър, сладък — ако щете вярвайте — и точно затова ми с най-добрият приятел на този свят. Били не я познавам толкова добре. Но вече я харесвам много повече, отколкото харесвам Джон. Да пием за дълъг и щастлив живот заедно. Обичам ви, Джон и Били! А сега да чуем музиката. И да танцуваме до зори.

Джон и жена му откриха танците с „Да останем заедно“. След това се присъединихме и ние с Джамила и още една-две двойки.

— Хубава сватба — сподели тя. — Много ми харесват като двойка. Страхотни са.

Хората започнаха да пълнят чиниите си с ядене — пилешко с кокосов орех, кнедли, салата. Всеки щракаше с фотоапаратите за еднократна употреба, оставени на всяка маса. Най-добрата приятелка на Били от училище изпя „Нашата любов дойде и ще пребъде“, и то много добре. След това двамата с Джон излязохме на сцената със „Сексуално лекуване“ и не бяхме толкова добри, което пък никак не беше лошо. Децата през цялото време се мотаеха около нас. И Сампсън не спираше да се усмихва.

Късно този следобед Деймън и Джени ме награбиха за ръцете и ме замъкнаха в двора.

— Ей сега се връщам — казах аз на Джамила и додадох: — Надявам се…

Били беше седнала на дървен стол, обърнала гръб на поне половин дузина ухажори.

— Няма нужда да хващаш жартиера — каза тя, намигайки. — Първият, който го докосне, той е щастливецът.

Стоях настрани, правех щастливи и глупави гримаси на децата и, разбира се, на Джамила. Изведнъж ги видях, че сочат към небето.

Вдигнах глава и видях виолетовия жартиер да се върти във въздуха като на забавен кадър право към мен. Нямаше как да не се удари в мен, дори и да се опитах да се дръпна. Затова го хванах, преди да ме е ударил по бузата, и го усуках около пръста си.

— Това не ме плаши — бе коментарът ми.

Погледнах вляво от мен — там беше Джамила, заедно с Нана. Джам се смееше и пляскаше с ръце и широката й усмивка сякаш казваше: „Мен също не ме плаши“.

Отместих поглед от нея и видях доктор Кайла Коулс. Тя не пляскаше с ръце, само се усмихваше сдържано. После ми намигна. Това пък сега какво значи?

Поклатих глава все още с усмивка на лицето, но след това мярнах друго лице. Директор Рон Бърнс от ФБР.

Новият ми шеф ме викаше с пръст да отида при него. Под мишницата си бе пъхнал дебела папка, която нямах никакво намерение да чета тази събота.

Но я прочетох.