Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (55)

55.

Бе права с твърдението си, че нощта е специална. Това го посмути малко, но за няколко часа той почти изцяло забрави за Елис Купър. Сампсън бе обикновено тих, докато не опознаеше някой достатъчно добре. Отчасти можеше да се нарече стеснителност, поради това, че е много висок и стърчи като телеграфен стълб кажи-речи, с каквато и компания да се събере. Но бе достатъчно честен със себе си, за да знае, че не би искал да си губи времето с хора, които не означават нищо за него и никога няма да означават.

Били бе различна и той го разбра още откакто разговаря за първи път с нея. Това, което го изненада, бе фактът, че обичаше да я слуша да говори за каквото и да било. Ежедневните й грижи в Мантолокинг — двете й деца, Андрю, първокурсник в Ратгърс, и Кари, последна година в гимназията в Монмът. Океанските приливи и как те подкопавали брега. Както и още куп неща. Освен че гледаше деца по къщите, тя още работеше на пълен работен ден като медицинска сестра в спешната клиника, специализираше травми при възрастните. Бе участвала в спасителни акции с хеликоптери към големите травматични центрове в Нюарк и Филаделфия. А много отдавна дори бе работила като сестра в армията.

Двамата отвориха дума за мъжа й чак след края на вечерята. По-точно Сампсън започна. Бе станало по-хладно и те се преместиха в дневната. Били запали камината и огънят запука весело и започна да разпръсква приятна топлина из стаята.

— Имаш ли нещо против да поговорим за Лорънс още малко? — попита Сампсън, когато двамата седнаха на дивана до камината. — Не е необходимо да го правим сега, ако не искаш.

— Не, всичко е наред. Наистина. Нали затова дойде.

Изведнъж нещо привлече погледа на Сампсън. Той се надигна от дивана и се приближи към стъклената кутия до камината. Бръкна в нея и извади сламена кукла.

Е, това сега бе наистина странно. Той я огледа внимателно. Бе сигурен, че е точно копие на онази, която бе видял в дома на Елис Купър. Сега се уплаши от нея, защото я бе намерил в дома на Били. Какво правеше тази кукла тук?

— Какво е това? — попита тя. — Каква е тая зловеща кукла? Не си спомням да съм я виждала преди. Какво има? Изведнъж стана сериозен.

— Видях такава кукла в къщата на Елис Купър — призна той. — От Виетнам е. Виждал съм много такива из селата там. Ставаше дума, доколкото си спомням, за зли духове и мъртъвци. Тези кукли са лошо предзнаменование.

Тя дойде и застана до него.

— Може ли да я видя?

Тя я огледа също така внимателно и поклати глава.

— Прилича на нещо, което Лорънс би донесъл у дома, предполагам. Сувенир. Да му напомня за смъртта. Честно казано, нямам спомен да съм я виждала. Не е ли странно? И това ме подсети, че завчера намерих едно огромно, отвратително око. Също в такава кутия. Бе толкова… зло, че го хвърлих.

Сампсън задържа погледа й.

— Странно съвпадение — каза той, клатейки глава. Мислеше си как Алекс отказва да вярва в тях. — Значи мъжът ти никога не ти е споменавал за сержант Елис Купър, така ли?

Били поклати глава. Вече изглеждаше леко стресната.

— Не. Той рядко говореше за войната. Никак не я харесвал, докато бил там. Още по-малко я харесваше, когато се върна тук и имаше повече време да мисли за времето, прекарано там.

— Разбирам го напълно. Когато се върнах пак във Вашингтон, ме изпратиха да служа няколко месеца във Форт Майър в Арлингтън. И една събота се прибрах у дома — както бях с униформа. Слязох от автобуса в центъра на Вашингтон. Едно бяло момиче в торбести дънки се приближи и се изплю на униформата ми. Нарече ме убиец на бебета. Докато съм жив, няма да го забравя. Толкова се бях ядосал, че се обърнах и се махнах по най-бързия начин. Онова хипарче си нямаше представа какво става там, какво означава да стрелят по теб, да губиш приятели, да се биеш за страната си.

Били се обхвана с ръце и бавно се залюля напред-назад.

— Не знам какво да ти кажа за Лорънс. Според мен щеше да го харесаш. Всички го харесваха. Той беше много отзивчив, добър баща на децата ни. Беше грижовен и любвеобилен съпруг. Преди да умре, ми позволиха да поговоря с него двайсет минути. Той ме погледна в очите и каза: „Не съм убил оня младеж. Моля те, направи така, че децата да знаят това. Моля те, Били“.

— Да — кимна Сампсън. — Елис Купър също каза нещо подобно.

В хола настъпи тишина. За първи път между тях настъпи нещо като неудобство. Най-накрая Сампсън се почувства задължен да проговори:

— Радвам се, че се обади, Били. Тази вечер бе прекрасна за мен. Благодаря ти. Трябва вече да тръгвам. Става късно.

Тя стоеше до него и не се помръдна. Сампсън се наведе и леко я целуна по бузата. Божичко, колко малка беше!

— Ти наистина мислиш, че ще се счупя — обади се тя и после се засмя. — Всичко е наред.

Тя го изпрати до колата. И двамата се почувстваха задължени да говорят и разговорът им се въртеше все около прекрасната нощ край океана.

Сампсън се вмъкна в колата, а Били се обърна и си тръгна към къщи. Той я гледаше замислено в гърба и си мислеше, че ето на, тази вечер свършва и той няма вече никога да я види. Освен това малко се притесняваше за нея. Как е попаднала сламената кукла в къщата й?

Тя се спря на стълбите, сложила ръка на перилото. После, сякаш забравила нещо, Били бързо се върна при колата.

— Аз… ъъъ… — започна тя и млъкна.

За първи път, откакто се бяха видели, тя изглеждаше нервна. Несигурна в себе си.

Сампсън пое ръцете й в своите.

— Питах се дали не би могла да ми предложиш още едно кафе — каза той бавно.

Тя се засмя тихичко и поклати глава.

— Винаги ли си толкова галантен?

Сампсън сви рамене.

— Не. Никога през живота си не съм се чувствал така.

— Е, хайде да влизаме.