Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (89)

89.

Нямаше начин някой да ме застреля, като си стоях вкъщи — или поне така си мислех. Два дни след разговора ми с доктор Кайла Коулс слязох долу да направя закуска за децата. Нана си седеше на обичайното място на масата с димяща чаша пред себе си.

— Аха-аха — поклатих аз пръст към нея.

— Безкофеиново е — отвърна тя. — Не се заяждай с мен, Алекс.

— Няма. Дори няма да кажа, че нещо много си докачлива тази сутрин. Добре ли спа?

— Никой на моята възраст не спи добре. Определихме дата за катетралната аблация. След една седмица. Щастлив ли си сега?

— Много — отвърнах и я прегърнах.

Нана отвърна на прегръдката ми по подобаващ начин. Доктор Кайла беше права — бе доста силна за нейната възраст.

По-късно същата сутрин проведох един доста дълъг разговор с директора на ФБР Бърнс. Той ме информира, че неговите хора се опитвали да проследят имейлите от Пехотинеца, но до този момент нямали късмет. Попита ме дали съм обмислил сериозно предложението му да започна работа в Бюрото. Очаквах този въпрос.

— Да, помислих малко по въпроса. Животът ми изведнъж стана малко по-сложен. Една от тези сложности е да завърша този случай с армията.

— Помагат ли, или пречат? Военните, искам да кажа — попита Бърнс.

— По малко и от двете. Видях се с някои добри хора. В армията е като навсякъде обаче. Искат сами да си разрешават проблемите. В този случай има замесено нещо адски гадно. Те го знаят, но и аз го знам. Усещам го с тялото си. Ще има още убийства. Ето от това се страхувам.

— Ако мога да помогна — каза Бърнс. — Не се чувствай обвързан, Алекс. Това е голям случай. И много важен, мисля.

— Благодаря.

Затворих и отидох да потърся Нана. Тя се мотаеше из кухнята, както обикновено. Нейната кухня. Нейната къща.

— Имам нужда от почивка. Ти също — казах й аз. — Къде искаш да отидеш след процедурата?

— В Париж — отвърна Нана веднага, без да й мигне окото. — А след това може би Рим. Венеция, разбира се. Флоренция ще е върхът. После ще се приберем у дома през Лондон. Ще спрем там за малко да видим какво прави кралицата. Какво ще кажеш? Множко ли ти се вижда? А ти какво? Да не беше планирал пътуване с влака до Балтимор?

Тя се засмя на собствената си шега. Забавна жена, винаги си е била такава.

— Имам някой и друг спестен долар — отвърнах аз.

— Аз също — сподели тя. — Бели нари за черни дни. Ами Джамила? Ами работата ти?

— Ако Джамила може да си вземе малко отпуск, това ще бъде супер. Обаче тя си обича работата.

— Колко познато ми прозвуча, а? Как ти е колекцията топчета? Може би трябва да купиш още два буркана и за нея.

Засмях се. После се приближих към нея и отново я прегърнах. Напоследък нещо не можех да се сдържам да не го правя.

— Обичам те, старо — казах. — Не ти го казвам достатъчно, а и когато го казвам, не влагам любовта, която чувствам.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя. — Понякога си толкова сладък. Аз също те обичам и винаги го казвам с любовта, която чувствам.

— Добре ли се чувстваш? — попитах я.

— Днес добре. Утре? Кой знае. — Тя сви рамене. — Ще приготвя обяд. Не ме питай дали можеш да помогнеш. Добре съм. Мърдам още.

Следобед се качих в кабинета на тавана да обмисля какви да бъдат следващите ми стъпки. Горе ме очакваше факс. Размахах пръст срещу него. Аха-аха.

Беше копие от статия, излязла в Маями Херълд. В нея пишеше за екзекуцията на човек на име Тихтър в Щатския затвор на Флорида в Старк. Ейбрахам Тихтър е бил във Виетнам. Специалните сили.

На бялото поле на факса бе написано:

Невинен за тези убийства във Флорида. Неправилно обвинен, осъден и екзекутиран. С Ейбрахам Тихтър стават шест. В случай че не ги броиш.

Пехотинеца

Броях ги.