Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (101)

101.

В ранната вечер двамата с Нана се качихме в старото ми порше и отидохме до Вирджиния. Тя ме бе помолила да отидем дотам само двамата. Леля Тиа бе останала у дома с децата.

— Помниш ли, когато взе тази кола? — попита тя, излязохме от Вашингтон и поехме по магистралата. — Всяка неделя излизахме и се возехме двамата. И чаках тази събота кажи-речи през цялата седмица.

— Колата вече е на почти петнайсет години — забелязах аз.

— И пак си върви прекрасно — каза Нана и потупа таблото пред нея. — Харесват ми старите неща, които работят добре. Преди много, много време пак така излизах всяка неделя да се повозя малко с Чарлз. Това беше, преди да дойдеш да живееш при мен, Алекс. Помниш ли дядо си?

Поклатих глава.

— Не толкова, колкото бих желал. Помня го по-скоро от снимките из къщата. Знам, че вие двамата ни идвахте на гости в Северна Каролина, когато бях малък. Той беше плешив и носеше червени тиранти.

— О, тия негови ужасни, ужасни тиранти! Имаше две дузини от тях. И всичките червени.

Тя кимна, след което като че ли потъна за малко в спомените си. Не говореше често за дядо ми. Той починал, когато бил само на четиридесет и четири години. Бил е учител, също като Нана, макар че е преподавал математика, а Нана — английски. Запознали са се, докато са работели в едно и също училище в Саутийст.

Тя обърна поглед към мен.

— Обаче аз направих грешка, Алекс.

Стреснато се обърнах към нея.

— Ти си направила грешка? Но това е ужасно! Дали по-добре да не отбия и да спра?

Тя се закиска.

— Само една, доколкото си спомням. Разбираш ли, знаех колко е хубаво човек да се влюби. И аз наистина обичах Чарлз. Обаче, след като той почина, никога не се опитах да намеря пак любовта. Страхувах се да не се проваля. Не е ли това жалко, Алекс? Страхувах се да тръгна след най-хубавото нещо, което ми се бе случило в този живот.

Протегнах ръка и я потупах по рамото.

— Хайде сега, не приказвай така, сякаш си тръгваш от нас.

— О, не, съвсем не си тръгвам. Вярвам напълно на доктор Кайла. Тя ще ми каже кога е време да започна да си събирам всички стари дългове. Което и смятам да направя, между другото.

— Значи това е нещо като притча? Човек да си извлече поука?

Нана поклати глава.

— Не съвсем. Просто един случай, с който да си чешем езиците, докато се возим така хубаво. Карай, млади човече, карай. Невероятно приятно ми е. Трябва да го правим по-често. Какво ще кажеш за всяка неделя?

По целия път до Вирджиния и обратно двамата с Нана не продумахме нито дума за процедурата в болницата на другата сутрин. Тя явно не искаше да се говори за това и аз уважих негласната й молба. Обаче тази операция, на нейната възраст, ме плашеше повече, отколкото би ме уплашил някой мой случай. Не, не, всъщност ме плашеше много повече.

Когато се върнахме у дома, се качих горе и се обадих на Джамила. Тя беше на работа, но въпреки това говорихме почти цял час.

После седнах пред компютъра. И за първи път, откакто се бях върнал от Джорджия, си извадих файловете за Трите слепи мишки. Имаше още един изключително важен въпрос, на който трябваше да отговоря, ако мога. Огромно ако.

Кой стоеше зад тримата?

Кой беше истинският убиец?