Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (16)

16.

На другата сутрин се събудих с кой знае откъде появила се фраза в главата — смъртник върви. И повече не можах да заспя. Пред очите ми непрекъснато беше Елис Купър в оранжевия си гащеризон, с който бяха облечени смъртниците в Централния затвор.

Рано сутринта, преди още да е станало горещо, двамата със Сампсън отидохме да потичаме около Браг. После влязохме в базата откъм булевард „Браг“, след което свихме в една тясна пресечка, наречена „Хъникът“. Минахме през плетеница от малки улички и накрая излязохме на Лонгстрийт Роуд. Браг имаше безупречен вид. Никъде не се виждаше и едно боклуче. По улиците вече доста войници правеха сутрешната си физзарядка.

Докато тичахме рамо до рамо, планирахме деня си. Имахме да свършим много работа за относително кратко време. След това трябваше да се върнем във Вашингтон.

Да ти кажа ли кое най-много ме безпокои? — попита Сампсън по едно време.

— Вероятно същото, което безпокои и мен — задъхано отвърнах аз. — Разбрахме за Роналд Ходж и за колата на „Херц“ кажи-речи за един ден. А полицейското и военното следствие?

— Сега започна ли да вярваш, че Елис Купър е невинен?

Не отговорих. Това наше разследване определено започваше да се развива доста необичайно — тръгна твърде добре. Научавахме неща, за които полицията във Файетвил нямаше представа. А и КСО? Защо и оттам не си бяха свършили работата както трябва? В края на краищата Купър беше един от тях, нали така?

Когато се върнах в стаята си след тичането, телефонът звънеше. Запитах се кой ли ми звъни толкова рало. Сигурно Нана и децата, казах си. Вдигнах и отвърнах с шеговития глас, с който понякога си правех майтап с децата.

— Альооо? Кой ме буди толкоз рано? Някой май си търси белята, а?

В отговор в слушалката прозвуча непознат женски глас със силен южняшки акцент.

— Детектив Крос ли се обажда?

Моментално смених тона, преди да е затворила.

— Да, аз съм. С кого разговарям?

— Предпочитам да не се представям. Само ме чуйте, моля ви. Много ми е трудно да ви го кажа.

— Слушам ви.

Прозвуча дълбока въздишка, след което жената отново заговори:

— Аз бях с Елис Купър през нощта, когато станаха трите ужасни убийства. Бяхме заедно, когато станаха убийствата. С него имаме връзка. Само това мога да ви кажа засега.

Личеше, че жената от другия край на линията бе уплашена, може би дори на ръба на паниката. Трябваше на всяка цена да я задържа на телефона.

— Чакайте малко, моля ви. Можели сте да помогнете на сержант Купър на процеса. И все още можете да го направите. Можете да го спасите от екзекуция!

— Не. Повече от това не мога да ви кажа. Омъжена съм за един човек от базата. Няма да си развалям семейството. Просто не мога да го направя. Съжалявам.

— Защо не казахте на полицията или пък на КСО? Защо Купър не е казал на нас? Моля ви, не затваряйте!

Жената тихо изстена.

— Обадих се на капитан Джейкъбс. И му казах. Той не направи нищо. Не обърна внимание на истината. Надявам се вие да го направите. Елис Купър не е убил тези три жени. Не вярвах, че показанията ми ще са достатъчни да го спасят. И освен това… ме е страх от последиците.

— Какви последици? Помислете какви ще са последиците за сержант Купър. Той ще бъде екзекутиран!

Жената затвори. Не бях много сигурен, но ми се стори, че чух нещо като хлипане. Стоях, без да помръдна, взирах се в слушалката и не можех да повярвам на това, което току-що бях чул. Бях говорил с алибито на Елис Купър и то внезапно бе изчезнало.