Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (14)

14.

Помолих малкия Роналд Ходж да повтори разказа си и той го стори.

Точно, дума по дума. Не сваляше поглед от очите ми, докато говореше, и нито за секунда не се поколеба, гласът му не трепна нито веднъж. Бе ясно, че момчето се безпокои от онова, което е видяло, и все още се страхува. Живееше със страха от онова, на което бе станало свидетел онази нощ, особено след като бе научило, че в съседната къща са станали три убийства.

След това двамата със Сампсън си поговорихме с Анита Ходж в кухнята. Тя ни почерпи със студен чай без захар с едри парчета лимон, който бе превъзходен. Жената ни разказа, че Роналд бил роден със спина бифида — разклонение на гръбначния стълб, — което предизвикало парализа от кръста надолу.

— Госпожо Ходж — обадих се аз. — Какво мислите за разказа на Роналд?

— О, вярвам му. Смятам, че е видял това, за което ви каза. Може да са били сенки или нещо друго, но Роналд твърдо вярва, че е видял трима души. И единият от тях е бил с камера или нещо подобно. Той още от самото начало бе много твърд по този въпрос. Малко страшничко. Също като в оня стар филм на Хичкок.

— Задният прозорец — кимнах аз. — На Джеймс Стюърт му се струва, че вижда убийство през прозореца си. Тогава бил принуден да пази стаята, защото си бил счупил крака.

Хвърлих поглед към Сампсън. Исках да разбера дали се чувства комфортно от това, че този път аз задавам въпросите. Той кимна.

— Какво стана, след като детективите разпитаха Роналд? Върнаха ли се пак? Или някой друг? От Форт Браг например? Госпожо Ходж, защо показанията на Роналд не бяха включени в процеса?

Тя поклати глава.

— Същия въпрос си задавахме и аз, и бившия ми съпруг. След няколко дни все пак един дойде. Някакъв капитан от КСО. Капитан Джейкъбс. Двамата с Роналд поговориха малко. И това бе всичко. Повече никой не дойде.

След като си изпихме чая, решихме да приключим за днес. Вече минаваше пет, а и ни се струваше, че имаме напредък. Като се върнах в хотела, се обадих на Нана и децата. На домашния фронт всичко беше наред. Харесваше им да определят работата ми като „Последният случай на татко“ и непрекъснато го повтаряха. Обаче и на мен май ми харесваше.

След това двамата със Сампсън вечеряхме, ударихме по една-две бири и всеки се запъти към стаята си.

Опитах да се свържа с Джамила. Там беше още седем часът, затова най-напред звъннах в работата й.

— Инспектор Хюз — дойде моменталният отговор. — Отдел „Убийства“.

— Искам да подам оплакване за изчезнал човек.

— Хей, Алекс! — каза тя. Виждах усмивката й. — Пак ме хващаш на работа. Ти си тоя, дето е изчезнал. Къде си? Нито пишеш, нито се обаждаш. Дори два реда по електронната поща не пращаш.

Извиних се, след което й обясних за сержант Купър и докъде сме стигнали. Разказах й какво бе видял Роналд Ходж от прозореца на стаята си. После се прехвърлих на темата, която всъщност ме бе накарала да й звънна.

— Липсваш ми, Джам. Много искам да те видя. Където и когато кажеш. Защо не дойдеш насам. Така, за разнообразие. Или ако искаш, аз ще дойда при теб. Както кажеш.

Джамила се поколеба и аз се усетих, че съм затаил дъх. Може пък да не иска да ме види. После тя каза:

— Мога да отсъствам от работа няколко дни. Много искам да те видя. Разбира се, ще дойда до Вашингтон. Не съм ходила там, откакто бях малка.

— Не ще да е било толкова отдавна — казах.

— Това беше мило — засмя се тя.

Сърцето ми пърхаше като лудо, докато двамата с нея си уреждахме срещата. Разбира се, ще дойда във Вашингтон. През цялата нощ тези нейни думи не ме оставяха на мира. Те просто се изплъзнаха от езика й така, сякаш е нямала търпение да ги изрече.