Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (81)

81.

Беше горещ и влажен ден и дори готвачите избягваха да проверяват скарата по-често, отколкото бе абсолютно необходимо. Предпочитаха да стоят на сянка и да пийват студено безалкохолно, увити в престилките си с яркочервени надписи Райско барбекю. Всички изглеждаха спокойни и отпуснати и като че ли си прекарваха много приятно в този съботен ден. Хайде, още едно Котешко око отиде по дяволите.

Двамата със Сампсън бяхме седнали под един стар дъб и слушахме птичия хор на местните пернати. Пиехме студен чай от пластмасови чаши, които приличаха на стъклени. Бяхме си облекли тениски е надпис H & K и изглеждаше, сякаш винаги сме си били тук.

Във въздуха се носеше силна миризма на ребра. Всъщност тази миризма май пречеше на местните комари и други буболечки да се превърнат в непосредствен проблем.

— Знаят как да ги правят тия ребра — промърмори по едно време Сампсън.

Вярно беше, но аз също знаех как. За да станат както трябва, ребрата имат нужда от непряка жега и тези момчета бяха разгорили огъня на две купчини дървени въглища — едната отпред, другата отзад, а по средата, където се слагаха ребрата, не бяха сложили нищо. Тези неща за ребрата, както и всичко друго, свързано с готвенето, ги бях научил от Нана. Тя искаше да ме направи добър готвач, каквато бе самата тя. Това едва ли щеше да стане скоро, но поне бях се понаучил нещо. Когато нямаше кой, можех спокойно да изпълнявам длъжността.

Знанията ми се разпростираха дотам, че дори знаех за неразрешения все още спор между привържениците на „сухото“ и „мокрото“ печене. „Сухото“ печене означаваше суха натривка със смес от сол, черен пипер, паприка и кафява захар и тези съставки — твърдяха привържениците им — събирали както лютивината, така и сладостта на месото. „Мокрото“ печене използваше за база ябълков сайдер с добавени към него ситно нарязан лук, люти пиперки, кетчуп, кафява захар и доматен сос. Лично мен ме устройваха прекрасно и двата метода. Разбира се, ако месото е добре изпечено, така че като го тръснеш, да пада от кокала.

— Всички се забавляват добре, по съвсем типичен американски начин — промърмори отново Сампсън, загледан в шарения свят около нас. — Напомни ми да ти разкажа за Били от Джърси.

— Били? — попитах го аз. — Кой Били?

— Ще ти кажа после, партньоре. Сега сме на работа. По следите на трима хладнокръвни убийци.

Което си беше вярно. Гледахме да не изпускаме от поглед семействата на Старки, Харис и Грифин. Забелязах, че Томас Старки погледна към нас един-два пъти. Дали ни е забелязал? Ако да, не изглеждаше особено притеснен.

— Смяташ ли, че те са убили полковник Хандлър? — попита Сампсън. — И смяташ ли, че знае кои сме?

— Ако не знаят, вероятно скоро ще научат.

Сампсън като че ли не обърна внимание на последното.

— Това ли ти е големият план? Да ни избият точно тук, в Роки Маунт?

— Няма да посмеят да направят нищо, докато са заедно със семействата си — отвърнах аз.

— Сигурен ли си?

— Не — поклатих глава аз. — Не съм сигурен. Но така ми подсказва интуицията.

— Та те са убийци, Алекс.

— Професионални убийци. Не се притеснявай, ще си намерят мястото.

— О, аз не се притеснявам — каза Сампсън. — Питам се само как да ги подхванем.

Докато времето напредваше, двамата с него поговорихме малко с някои от гостите и семействата им. С тези хора се общуваше лесно — бяха много приятелски настроени. Двамата със Сампсън минавахме като нови в компанията и никой не ни задаваше въпроси. По-точно, кажи-речи всички бяха сърдечни и добронамерени почти до наивност. Трудно беше да не харесаш хората от Роки Маунт. Е, поне повечето от тях.

Обядът бе последван от спортни изяви — състезание по плуване, волейбол, футбол, софтбол и организирани игри за децата.

По едно време Старки, Харис и Грифин станаха и се запътиха към игрището за софтбол.

Сампсън и аз ги последвахме от разстояние.

Играта можеше да започне.