Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (91)

91.

Минаваше четири сутринта, когато Томас Старки излезе от дома си. Прекоси росната трева пред къщата, после се вмъкна в синия си събърбън. Колата веднага запали. Старки винаги я поддържаше в прекрасно състояние и дори сам я обслужваше.

— Искам още сега да извъртя две-три снимчици на тоя задник — каза Сампсън до мен. Бяхме спрели колата в дълбоките сенки в края на улицата. — Или пък да му пръсна прозорците на къщата. Малко терор в негов стил.

— Задръж тая мисъл за по-късно — отвърнах.

Няколко минути по-късно събърбънът спря в Грейстоун, за да вземе Уорън Грифин. След това спря за малко и на Ноб Хил и към тях се присъедини и Браунли Харис. Най-накрая събърбънът излезе от Роки Маунт и пое по щатско шосе 64 в посока Рали.

— Никой от тях не изглежда ранен — забеляза Сампсън. — Лошо. В такъв случай кого си ранил на Пета улица?

— Нямам представа. Обаче нещата се усложняват, нали? Тези тримата знаят нещо. И те са в тоя заговор, дето постоянно чуваме за него.

— Мълчаливата сива стена?

— Точно той. И, изглежда, работи прекрасно.

Нямаше нужда да ги следя отблизо, нямаше даже нужда да държа събърбъна в полезрението ни. По-рано тази сутрин, някъде около три, се промъкнах до събърбъна и му лепнах радио проследяващо устройство. Рон Бърнс ми помагаше всячески. Бях му разказал за престрелката пред къщи.

Поддържах добра дистанция. Събърбънът продължи да пътува по 64, мина Зебулон, после пое по I-40 и се отклони по щатско шосе 85. Минахме покрай Бърлингтън, Грийнсбъроу, Шарлот, Гастония и накрая навлязохме в Южна Каролина.

Сампсън седеше до мен на предната седалка, но бе заспал, преди да стигнем до Южна Каролина. Предния ден бе изкарал пълна смяна и сега беше изтощен. Най-накрая се събуди в Джорджия, прозя се широко и опита да се протегне с огромното си тяло, доколкото можа, на предната седалка.

— Къде сме?

— Лавония.

— Брей, страхотна новина… А къде се намира Лавония?

— Близо до Санди Крос. Намираме се в Джорджия. И още сме по петите им.

— Мислиш, че предстои поредният удар?

— Ще видим.

В Доравил спряхме в едно ресторантче да закусим. Модерното апаратче, лепнато на събърбъна, продължаваше да работи. Беше малко вероятно да го намерят.

Закуската — омлет със сирене, домашна шунка и бисквити — малко ни разочарова. Ресторантчето изглеждаше спретнато и когато влязохме в него, миришеше чудесно, обаче щедрите порции бяха безвкусни, с изключение на домашната шунка, която се оказа твърде солена за мен.

— Ти какво, ще ходиш ли при Бърнс? Да ставаш агент от ФБР? — попита Сампсън, след като изпи второто си кафе. Вече можеше да се каже, че е буден.

— Още не знам със сигурност. Питай ме пак след седмица, седмица и нещо. В момента съм малко прегорял. Също като тая закуска.

Сампсън кимна.

— Добре. Съжалявам, че те намесих в това, Алекс. Дори не знам дали ще успеем да ги спипаме тия. Перчат се, но когато е необходимо, пипат много внимателно.

Съгласих се.

— Според мен те правят тия удари само за пари. Но това не обяснява всичко. Какво е станало, за да започнат тези убийства? Кой е зад тях? Кой плаща сметките?

Очите на Сампсън се стесниха.

— През войната тия тримата са привикнали към убийства. Стават понякога такива неща. Виждал съм. — Оставих ножа и вилицата и избутах чинията си. Не можех да го изям тоя омлет и тая шунка. Едва се допрях до бисквитите, на които също нещо липсваше. Може би сирене. — Задължен съм ти. Това е голям дълг, Алекс — добави Сампсън.

Поклатих глава.

— Нищо не ми дължиш. Но въпреки това си събирам дълговете, да знаеш.

Двамата се върнахме в колата и карахме подир сигнала още два часа. Пътуването бе започнало рано сутринта и продължи през ранния следобед.

Карахме по I-75, което ни заведе до щатско шосе 41, а след това до старото 41. После поехме по някакъв тесен, селски път, лъкатушещ през националния парк „Кенесоу Маунтин“. Карахме подир тримата убийци из северна Джорджия вече около осем часа, или иначе казано — около осемстотин километра.

Първия път пропуснах отклонението и се наложи да се връщам. На близкото дърво бе кацнал лешояд и замислено ни гледаше. Горите наоколо бяха гъсти, в листака сякаш се криеше нещо зловещо.

Според радио проследяващото устройство събърбънът беше спрял.

— Трябва да спрем някъде около главния път — предложих аз. — И да скрием колата колкото може по-добре. А след това да се промъкнем през горите.

— Звучи ми като добър план. Ама тия гори никак не ми харесват.

Успях да намеря една отбивка, където колата можеше да се скрие лесно. После отворихме багажника, извадихме чантите, а от тях — оръжието, боеприпасите, очилата за нощно виждане. След това минахме около километър през гората, стигайки до малка къщичка. От комина й се виеше пушек.

Уютно местенце, наистина. Но за какво? За провеждане на някакви срещи? Кой беше вътре?

Къщичката бе построена до малко езерце, което се пълнеше от водите на река Джакс или поне така бе отбелязано. Обширната поляна около къщичката бе обрамчена от гъста зелена завеса широколистни дървета. Стволовете на някои от тях достигаха дебелина два метра.

Синият събърбън бе спрян пред къщичката, но до него имаше още една кола — сребрист мерцедес комби. Номерата му бяха от Северна Каролина.

— Имат си компания — прошепна Сампсън. — Кой, по дяволите, е с тях… Май налучкахме малък пробив.

Вратата на къщичката се отвори и полковник Томас Старки излезе навън. Бе облечен в зелена тениска и торбести камуфлажи. Веднага зад него се показа Марк Шърман, окръжният прокурор на окръг Къмбърланд. Божичко!

Това беше прокурорът, който бе съдил и осъдил Елис Купър за три убийства, които той не бе извършил.