Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (70)

70.

Нищо друго не може така да те накара да се съсредоточиш, но и да кипне кръвта ти, както опит да ти бъде отнет животът.

Безполезно беше да бързаме така, но въпреки това двамата със Сампсън откарахме Оуен Хандлър в спешното отделение на болницата в Уест Пойнт. Бе обявен за мъртъв около девет часа. Сигурен бях, че го докарахме вече мъртъв. Стрелецът в другата кола бе ужасяващо точен, професионален убиец. Трима мъже ли бяха в преследващата ни кола?

Местната полиция и КСО на Уест Пойнт ни разпитаха. Капитан Конт дори дойде лично да ни види, изразявайки загриженост за безопасността ни, но също така ни зададе поне двадесет въпроса, сякаш ние бяхме заподозрените. Конт ме уведоми, че следствието вече било поето лично от коменданта на Уест Пойнт, генерал Марк Хътчинсън. Каквото и да означаваше това.

След това генерал Хътчинсън лично се появи в болницата. Видях го да говори с капитан Конт, след това в коридора на болницата се събраха още няколко офицери с мрачни лица. Но Хътчинсън не дойде да говори с нас. Нито дума съчувствие или най-обикновена проява на загриженост.

Какво странно и грубо поведение. Това направо можеше да влуди човек. Сивата стена на мълчанието, казах си аз, припомняйки си думите на Оуен Хандлър. Генерал Хътчинсън си тръгна, без дори да се опита да говори с нас. Това никога нямаше да го забравя.

През цялото време, докато се намирах в Уест Пойнт, не можах да се отърва от една мисъл: Нищо друго не може така да те накара да се съсредоточиш, но и да кипне кръвта ти, както опит да ти бъде отнет животът. Бях разтърсен от нападението над полковник Хандлър, но бях и адски бесен.

Част от мотива за това не беше ли касапницата при Ми Лай и на други подобни места? Гняв? Страх? Нуждата от отмъщение? По време на бой стават немислими неща. Трагедиите са неизбежни. Винаги е било така. Какво се опитваха да прикрият военните сега? Кой бе изпратил убийците след нас тази вечер? Кой бе убил полковник Хандлър и защо?

Двамата със Сампсън отново прекарахме нощта в хотел „Тайър“. Генерал Хътчинсън бе решил да постави двама военни полицаи на етажа, за да ни пазят. Не мисля, че това бе необходимо. Ако убийците искаха да ни очистят, нямаше да ни позволят да се измъкнем.

Продължавах да размишлявам — в колата имаше двама мъже.

А в убийствата във Форт Браг и Уест Пойнт бяха участвали трима.

Не можех да спра да мисля за този факт.

Трима, не двама.

Най-накрая се обадих на Джамила и споделих с нея всичко, което се бе случило. Детектив на детектива, приятел на приятеля. На нея също не й харесаха действията на военните, и по-специално на генерал Хътчинсън. Само един обикновен разговор с нея — и вече се чувствах божествено.

Помислих си дали да не й се обаждам по-често, например всяка вечер.

И постепенно заспах с тази мисъл в главата.