Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (38)

38.

Времето ни във Вашингтон летеше като стрела и още преди да се усетя, стана време Джамила да се връща в Сан Франциско.

Неделя следобед на претъпканото от навалица летище „Рейгън“. За щастие полицейската ми карта ми проправи път към залата за извеждане. Никак не ми се искаше да я гледам как си отива, а и на нея като че ли не й се тръгваше. Двамата стояхме прегърнати край изхода, без да ни интересува дали хората ни гледат или не.

След това Джам трябваше да тича за самолета, иначе щеше да го изпусне.

— Защо просто не останеш още една нощ? — попитах я аз. — И утре има самолети колкото искаш. И вдругиден. И по-вдругиден.

— Страшно ми се иска да го направя, Алекс — каза тя, откъсна се от мен и заотстъпва назад. — Довиждане, Алекс. Моля те, искам да ти липсвам. Вашингтон ми хареса много повече, отколкото си мислех.

Една от стюардесите я последва и затвори вратата между нас. Брей, хареса ми дори как тича. Тя не тичаше, а сякаш се плъзгаше.

И вече усещах липсата й. Сякаш отново започвах да падам, а това ме плашеше.

Тази нощ у дома стоях до късно след полунощ. По едно време, когато ми стана особено гадно, отидох в хола, седнах на пианото и засвирих жалната „Някой да се грижи за мен“, мислейки за Джамила Хюз, припомняйки си всяка минута с нея, изпълвайки я с такъв романтизъм, че едва не се разплаках.

Питах се какво ще стане с нас двамата. После си спомних едно нещо, което бях чувал от Сампсън. Гледай никога да не си приятелка на Алекс. Много е опасно. За съжаление, беше прав. Поне засега.

Няколко минути по-късно си дадох сметка, че някой чука на вратата. Отидох и заварих Сампсън, облегнат на касата. Никак не изглеждаше добре. Какво ти добре, изглеждаше направо ужасно.